Йонми Парк - момичето, което пожела да живее

Йонми Парк  е родена през октомври 1993 г. Семейството ù е сплотено, но суровият и контролиран от политическа пропаганда живот в Северна Корея ги подлага на множество лишения. След като баща ù попада в затвора, роднините ù са обявени за престъпници и двете с майка ù бягат в Китай. Годината е 2007, а Йонми е още едва 13-годишна.

Йонми Парк
Тя знае, че пътуването ще е трудно, но дори не подозира какви изпитания предстоят. За пребиваването си в Китай заплаща с детството си и едва не загива. Две години по-късно с майка ù успяват да избягат в Южна Корея, но баща ù вече не е сред живите, а сестра ù изчезва. Дотогава единствено майка ù знае какво всъщност се е случило от момента, в който пресичат река Ялу, за да се озоват в Китай.

В книгата си „За да живея" Парк разкрива лишенията и измамите, които я сполетяват в Северна Корея, както и своите най-болезнени и тежки спомени – за първи път и без да спестява нищо. С достойнство и смелост разказва как с майка ù са превърнати в сексуални робини в Китай и преживяват психологически и физически изпитания, които малцина биха преодолели.

Изповедта ù е необичайна, боляща, поучителна и изключително ценна, а историята ù е затрогваща и невъобразима, но нито за миг безнадеждна.

Откъси от „Пролог” към „За да живея"

„В студената тъмна нощ на 31 март 2007 г. с майка ми забързахме надолу по стръмния каменист бряг на замръзналата река Ялу, която разделя Северна Корея и Китай. Имаше патрули под и над нас, а през около сто метра от двете ни страни бяха разположени охранителни постове, пазени от войници, готови да стрелят по всеки, който опита да пресече границата. Нямахме представа какво следва оттук нататък, но отчаяно копнеехме да се доберем до Китай, където може би щяхме да имаме шанс да оцелеем.

Бях на 13 години и тежах само 27 килограма. Седмица по-рано лежах в болницата в родния ми град Хесан край границата с Китай. Страдах от остра чревна инфекция, която лекарите погрешно бяха диагностицирали като апендицит. Все още изпитвах ужасни болки от операцията и бях толкова слаба, че едва ходех.

Младият севернокорейски контрабандист, който трябваше да ни преведе през границата, настояваше да тръгнем тази нощ. Беше платил на някакви пазачи да си затворят очите, но не можеше да подкупи всички войници в района, затова трябваше да бъдем изключително предпазливи. Следвах го в мрака, но едва се държах на краката си и се наложи да се спусна по брега по седалище, а така предизвиках малки каменни свлачища. Той се обърна и ядосано прошепна да престана да вдигам толкова шум. Но вече бе късно. Виждахме силуета на севернокорейски войник, който се катереше нагоре по брега откъм коритото на реката. Дори да е бил някой от подкупените пазачи, изглежда, не ни беше разпознал.”


„Когато избягах от Северна Корея, аз не мечтаех за свобода. Дори не знаех какво означава да си свободен. Знаех само, че ако семейството ми останеше там, навярно щяхме да загинем – от глад, от някаква болест, от нечовешките условия в някой трудов лагер. Гладът бе станал непоносим; бях готова да рискувам живота си дори само ако ми обещаеха една купичка ориз. Но оцеляването ни не беше единствената причина да предприемем това пътуване. Двете с майка ми търсехме по-голямата ми сестра Еунми, която замина за Китай няколко дни преди нас и оттогава нямахме никакви вести от нея. Надявахме се, че ще ни чака от другата страна на реката. Вместо нея обаче заварихме само един плешив китаец на средна възраст, етнически севернокореец, като много от хората, живеещи в този пограничен район. Мъжът каза нещо на майка ми и я отведе от другата страна на колибата. Останах да я чакам и чувах как тя го умоляваше:

– Анийо! Анийо! Не! Не!

В този миг разбрах, че нещата съвсем са се объркали. Бяхме дошли на едно ужасно място, навярно дори по-лошо от онова, от което бяхме избягали.”


„Благодарна съм за две неща: че съм родена в Северна Корея и че избягах от Северна Корея. Тези две събития ме оформиха като личност и не бих ги заменила за обикновен и спокоен живот. Но те съвсем не са единствената причина да съм такава, каквато съм днес.”


„Досега майка ми бе единственият човек, който знаеше какво точно се случи през тези две години, от нощта, в която прекосихме река Ялу и преминахме в Китай, до деня, в който пристигнахме в Южна Корея и започнахме нов живот. Не съм разказвала почти нищо от случилото се на другите дезертьори и застъпници за човешките права, които срещнах в Южна Корея. Вярвах, че ако откажа да призная ужасното си минало, то някак си ще изчезне. Убедих себе си, че много от нещата всъщност не се бяха случили, и съумях да забравя останалото.

Но когато започнах да пиша тази книга, осъзнах, че ако не разкажа цялата истина, животът ми няма да има смисъл и стойност. С помощта на майка ми спомените за живота ни в Северна Корея и Китай се завърнаха в съзнанието ми като сцени от забравен кошмар. Някои от тях се появиха ужасяващо ясни и живи; други бяха смътни и разбъркани, подобно на колода карти, разпилени по пода. Пишех и си припомнях, като се опитвах да осмисля всички онези спомени.”


„По време на своето пътуване аз видях ужасите, които човешките същества са способни да си причиняват едно на друго, но станах свидетел и на топлота, добрина и жертвоготовност, и то при най-лошите обстоятелства. Знам, че е възможно човек да изгуби част от човечността си, за да оцелее. Но знам също, че искрицата на човешкото достойнство никога не угасва. Нужен ѝ е само кислородът, осигуряван от свободата и силата на любовта, за да прерасне в пламък. Това е разказ за изборите, които направих, за да живея.”

Йонми Парк

 

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA