Фотография: Profimedia
„Този филм е за истината и за невъзможността тя да бъде уловена", заяви Жюстин Трие, режисьорката на „Анатомия на едно падане", филмът, който спечели две награди „Златен глобус" – за най-добър чуждоезичен филм и за най-добър сценарий. „Благодаря, че създаде този сложен образ на жена, която никога не се извинява, че казва това, което мисли", допълни тя по време на церемонията, обръщайки се към Сандра Хюлер, изиграла главната роля в лентата. Немската актриса влиза в образа на писателка, която живее със съпруга и сина си в отдалечен планински град във френските Алпи. Когато съпругът ѝ е намерен мъртъв пред къщата им, започва разследване за убийство и Сандра е основният заподозрян.
Наградите „Златен глобус" обикновено служат като предварителен преглед на предстоящите „Оскар"-и, но „Анатомия на едно падане", който спечели „Златна палма" в Кан и пет статуетки от провелите се наскоро Европейски филмови награди, остана извън номинациите. Изненадващо предложението на Франция за чуждоезичен филм беше „Страсти в кухнята" на Тран Ан Хуанг. Въпреки това завладяващата драма на Трие, която в България направи своята премиера в рамките на „Киномания", успява да развълнува много повече от иначе не по-малко красивия филм, в който главната роля е поверена на изключителната Жулиет Бинош. Също толкова изключителна е играта на Сандра Хюлер, която се оказва в центъра на процес, превърнал се в дисекция на собствения ѝ брак. Брак, в който дълго време е тлеело напрежение и адвокатът по обвинението го оголва пласт след пласт в опит да докаже, че тя е виновна за падането на съпруга ѝ. Прокуратурата разчита на травмата и дълбоко вкорененото нещастие в техните отношения, за да изведе на преден план чертите на характера на Сандра, които биха могли да я направят способна на убийство. Трие обаче сякаш оставя топката в ръцете на зрителя, за да определи дали това може да бъде истина, или не. И както пишат от The Guardian: „В крайна сметка едно от ключовите удоволствия на историята е нейната несигурност – мъчителните съмнения, които остават, и усещането, че решаващото парче от пъзела все пак е недостижимо."
Не по-малко въздействаща е ролята на Мило Мачадо Гранер (някои вероятно го помнят от филма „В очакване на Боджангълс"), който играе техния 11-годишен син с увредено зрение. Именно той открива тялото на баща си, а след това се налага да чуе в залата всички обвинения и нападки към неговата майка. В ревю за филма от The New York Times наричат малкия Даниел „най-важният съдия в залата". „Лошото му зрение е метафора за борбата да видиш истината. Още по-поетична е алюзията как момчето се учи да свири на пиано - не като чете ноти, а като открива чрез проба и грешка кои ноти звучат правилно, и ние чуваме изтичането на времето в неговото подобрение", пишат още за неговата важна роля във филма.
„Това, което ме учуди, беше как хората идваха и ми говориха за себе си. Те ми казваха: „Това е моят живот, минах през подобно нещо" или „Преживявам го точно сега", споделя Жюстин Трие пред The Guardian и допълва, че е искала да направи нещо по-близко до семейната среда, нещо по-френско. „Исках да се потопя дълбоко във въпроса за двойката, но през гледната точка на съдебната система. Драмата се превръща в разследване на ролите на половете и изискванията на творческия живот, като Сандра очевидно е изправена пред съда като жена, майка и партньор, но и като заподозряна в убийство." Във филма бисексуалността на Сандра се превръща в ключово доказателство в съда. „Когато не могат да намерят достатъчно доказателства срещу нея, те се взират в начина ѝ на живот. В крайна сметка те я разнищват като човек, който не се страхува да действа, да кажем, егоистично", казва Трие. Самата тя действа смело в нещата, които прави и става едва третата режисьорка, която печели „Златна палма", след Джейн Кемпиън за „Пианото" и Джулия Дюкорно за „Титан". В благодарствената си реч в Кан тя се възползва от възможността да подкрепи протестите срещу режима на Макрон и да разкритикува френското правителство за „комерсиализацията на културата", която застрашава подкрепата на националното кино. Но тя не съжалява, че говори открито. „Аз съм доста срамежлива и когато си срамежлив и трябва говориш, го правиш по този начин. Заставам зад думите си. Успях благодарение на системата за филмово финансиране, нека защитим това и да мислим за бъдещите поколения, правещи филми."
Трие е израснала в Париж и първоначално е искала да бъде художник, записвайки се в легендарната академия École des Beaux-Arts. Докато не открива документалния филм като жанр и не започва да прави документални филми на политически теми. Те само предшестват игралните „В легло с Виктория" и „Сибил", в които поверява главните роли на Виржини Ефира, една от най-големите звезди във френското кино в момента. Както „Сибил", така и „Анатомия на едно падане" Трие пише в съавторство с партньора си Артър Харари, който играе малки роли в нейните филми. Двамата живеят в Париж с двете си дъщери. Трие отрича брачните отношения във „Анатомия на едно подане" по някакъв начин да изобразяват собствения им живот: „Не сме толкова обсебени от себе си, че да мислим, че става въпрос за нас." Но пък колкото и да са различни филмите на френската режисьорка, то обединяващото в тях са феминистките теми и ролята на жената в обществото. Въпреки това признава, че в работата си следва принципа на Франсоа Трюфо – да прави филм, който е напълно различен от последния. „Става въпрос за откриването на нещо различно", допълва Трие и със сигурност ще очакваме поредната изненада от нея в това отношение.
