В седмицата, в която празнуваме деня на българската писменост, просвета и култура, ви предлагаме цитати от книги на съвременни български автори.
"Душата пребъдва много пъти, чедо. И много пъти идва и си отива от тоя свят. Всеки път като затръгва насам, избира – първо земята си, после родителите. Туй е щото е стара и умна душата и знае от къде да ù почне ученето. А тя решава пак да си дойде и да се очовечи, щото има бая събрано за учене. Ето, твойта душа е избрала наш'та земя – българската. И се е закачила за нея с едно нещо, дето му се вика Корен. Той има разни израстъци – род, народ, език, болежки, радости – все останали от тия преди тебе. Те са ти в орисията. Те ще ти дават и обич, и сила, и ще те друсват понякога... Само помни, Райно, че щом старата ти душица е избрала тая земя, имала е нещо наум. Затуй требе да си чуваш Корена и да се грижите един за друг!”
„Има едни хора с по-дълбоки корени от другите. Като заминат някъде, душицата им трябва да знае кога ще се върнат. Ей тъй, да си засече времето, да си вземе колкото й трябва сила да издържи далеч. Ако човек с дълбок корен реши да замине завинаги, душата ми започва да се кахъри.”
„Силата е и в търпението. В него има и покой, и почит, и мъдрост. Мълчанието и търпението са добри другари. Добре е да присядат на огнището ти. Те слагат дебели цепеници в огъня и го поддържат хем кротък, хем силен. Такъв огън топли много и трае дълго.”
„Всеки има урок за учене, Райно. Човекът сам требе да избере дали да учи, или не. Катастрофата пак е урок. И болестта. И бездетието. Нещо имаш да свършиш, нещо требе да се препати, да си мине по пътя. Като ти гледат и ти кажат кога иде бедата, само ще те побъркат. Умът ти ще се залута да дири начин да избяга и сам ще се оплете.”
"- Помни, че хората мярка нямат! Всеки мисли, че неговата болка е най-важна и най-страшна. И иска да си разкаже историята и да се ожали. Аз неговата история не я ща. Тя само го оплита и му служи честичко да се скрие в нея. Намерил си е такива дупки и сенки, че като разказва, само добрините му да се видят. Лошотиите си ги крие по сенките. И все други са му виновни. Затуй не ща той да ми разказва. Само да си назове мъката. После питам аз - пък той требе да ми отговори. Ако почне да се усуква, натисвам лекичко. Ако заскимти - не е готов - отпращам го. Има хора, на които мъничко им требе. Тръгне ли първата сълза, добър знак е. Да знаеш, че е добре да се наплачат. Сълзите чистят катрана. Тогаз се пипа твърдо, но кротко.
- С обич ли?
- С почит! Душата требе да усеща, че мъката ѝ е зачетена, че струва. Душата на тез хора е в ръцете ти. А тя е най-святото. Тя е от Бога. Затуй душата се пипа с трепет и почит. Да разбере, че е единствена, че друга няма като нея! Най-страшно е човекът да не е плакал с години. Ако е пресъхнал, сърцето му е камък вече, не вижда, не прощава... Там е тежко...”
„Истината се гизди според хората. Едно от най-читавите ù скривалища са приказките. Там надничат само децата, а те са с чисти очи и души. Истина, загърната в приказка, е с голяма сила - защото е дълго опазена и носи стара мъдрост.”
Из „Стопанката на Господ” от Розмари Де Мео