В седмицата, в която празнуваме деня на българската писменост, просвета и култура, ви предлагаме цитати от книги на съвременни български автори.
„Мислех, че най-страшното е да ме разлюби жена, която обичам. Триста пъти "Не"! Хиляда пъти! Страшно е да ме помни. И хиляда по хиляда – да я помня аз. Неизживяната... Недоизживяната...”
„– Скалите, момче, са като уморен мъж. Уморен от себе си мъж... Стърчат достойно в самотата си, обичат си тишината и говорят единствено с този, когото те изберат. Плачат само пред птиците и се усмихват само на Бог и децата. Но, ако знаеш колко живот и любов има в тях...
– А на мен ще проговорят ли?
– Много си млад, за да разбереш какво ти казват. И не си уморен мъж.
– Как ще позная кога съм уморен?
– По ръцете и сърцето ти, дете. Когато те се успокоят и смирят, вече ще ги чуваш.”
„– Таралеж в гащите е красивата и умна жена, Демире... Цял живот съм бягал от такива.
– Грешиш! Таралеж в сърцето са. Бог ни праща жените по размера на сърцето, а ние ги мерим по гащите си.”
„– Превърнали сме всичко в живота, Демире, във възможно най-елементарната и примитивна игра – на победители и жертви. И колкото и да е странно, мама му стара, логично е всеки да се стреми да е победител, нали?! Но не! Три пъти не! Огледай се. Предпочитана някак се оказва ролята на жертвата. Удобничко му е на човека да се изживява като зависим, измамен, предаден, слаб, безсилен, ограничен. На сърце му е вината да е извън него, в тоя гаден победител най-вече. Щото... за победата се изисква отговорност и дупе да я носиш. И няма кого да обвиниш за нея. И няма на кого да турнеш едно яко чувство за вина от позицията на жертвата. Е, затова от жертвата по-страшен палач няма. И на другия, и на себе си. Само победител може да прояви благородството да помилва. Гледаш ли на какво си играем ние – човеците?! Венец на творението сме били... Не смея да мисля какво щеше да е, ако не бяхме.”
„– Дядо, знаеш ли, чувам я понякога нощем. Все още плаче... Май още го обича!
– И аз я чувам, синко, но не плаче, защото все още го обича. Човек плаче много по-дълго от обида, отколкото от любов, детето ми. Плаче поради илюзии, поради мечти, които е имал. След една раздяла сълзите измиват ненужното, за да остане чист споменът за любовта. Човек е хубаво да си обича спомена за любовта с някого. Затова нека плаче сега... А ние с теб ще се правим на глухи!”
„Любовта е за показване, момиче, не тъгата. За какво са ти тези сълзи, ако нищо не си научила от тях?! За какво са ти спомените, ако се страхуваш от тях? И кой те е излъгал, че на всяка цена трябва да продължиш напред, ако не си се помирила с миналото? Или да го забравиш, без да си си простила? Или без да си поискала прошка? Или без да си я дала?! Не мога да те науча как да се усмихваш на проблемите си. Но мога да те убедя, че нито един от тях не е по-голям от теб.
– Какво щях да правя без теб, Михаиле?!
– Знаеш ли... Приятелят понякога може да ти направи голяма беля със съветите си. Затова ме слушай, но чувай само себе си. На света няма две еднакви чинии, камо ли човеци. И което е добро за водата, не е непременно добро за брега.”
„Не се страхувай от смъртта, сине! Не е страшно да останеш без мен. Много по-страшно е да останеш без себе си. Надгробните плочи са всъщност за живите.”
Из „Живот в скалите” на Мария Лалева