Фотография: Warner Bros. Discovery/HBO MAX, Profimedia
"Дониел Луна беше като нещо ефирно. Ако влезе в тази стая сега, всичко ще полети", "Някои хора мислеха, че е от друга планета" – това са само част от репликите, които се носят из първите кадри в документалния филм "Дониел Луна: Супермодел".
Тя е първата чернокожа жена, която е била на кориците на Vogue и Harper’s Bazaar, но всъщност е била много повече от просто поредния супермодел. По някаква причина обаче нейната история сякаш остава забравена и много хора, дори в модната индустрия, не знаят коя е тя.
А Дониел Луна е била изключителна, истинска муза за артисти като Анди Уорхол, Ричард Аведон и Салвадор Дали, която покорява първо Ню Йорк, а после и Париж, за да се озове в Рим, където среща съпруга си – италианския фотограф Луиджи Казанига. От любовта им се ражда Дрийм, която е само на 18 месеца, когато Дониел умира от свръхдоза. Едва на 33 години. На толкова е Дрийм, когато открива случайно дневниците на своята майка. Толкова нежност и любов има в гласа й, докато говори за нея в този разговор, който направихме с нея и с режисьорката Нейла Джеферсън. Емоционален и вълнуващ, точно като филма за Дониел, който е наличен в стрийминг платформата HBO Max. Филм, който ще ви вдъхнови и ще отеква дълго в съзнанието ви. Защото момичето, което само избира името си Луна, не трябва да бъде забравяно.
Нейла, идеята за документалния филм идва от продуцентите. Какво те накара да приемеш предизвикателството да разкажеш историята на Дониел Луна?
Винаги съм се интересувала от мода, но никога не бях чувала за Дониел Луна и точно това ме заинтригува. Когато започнах проучването си, си дадох сметка, че тя е един от най-впечатляващите хора, за които някога съм чела. След това имах възможност да се срещна с нейни приятели, с Дрийм, с Луиджи и да науча още повече неща за нея. Мисля, че Дониел Луна е била много повече от модел. Тя е била актриса, истински революционер за времето си. Оказала е невероятно въздействие не само върху приятелите и семейството си, но и в културата като цяло. Това ме мотивира да се гмурна напълно в тази история и да я разкажа. Беше истинско удоволствие да работя по филма. Със сигурност е възможност, която се появява веднъж в живота.
Дрийм, ти как прие идеята да се направи документален филм за твоята майка?
Отне доста време, защото във времето много хора идваха при нас и питаха дали могат да разкажат историята й, но сякаш имаше нещо, което ни спираше да го направим. Дори когато продуцентите на този филм дойдоха за първи път, аз все още имах вътрешна съпротива. Много факти за живота й се интерпретираха погрешно и ме беше страх да ги оставя в грешните ръце. Но когато осъзнах, че това са правилните хора, си казах: "Да, това е точното време. Времето да разкажем нейната история". За мен целият процес, навлизайки в нейния живот по този дълбок начин, беше като катарзис. Нейната история е невероятна, вдъхновяваща и много важна, дори от историческа гледна точка – и заради афроамериканската общност, и заради артистите, които искат да следват призванието си независимо от средата около тях. И искам не само моите дъщери да я знаят, но и всички останали хора.
Помните ли първия път, когато двете се срещнахте?
Дрийм: Да, спомням си, че видях хора, които не се отказват, които намериха начин да говорят с нас, да настояват, и усетих, че този филм е много желан и ще реабилитира историята на майка ми. Бях уплашена, защото никога не бях правила такова нещо. Но си спомням как видях Нейла и светлината, която влезе в стаята й, защото срещата беше в Zoom. Говорейки с нея, се почувствах комфортно. Тя е прекрасна, сензитивна и бях сигурна, че ще се справи. Но този знак със светлината също оказа влия ние. (Смее се.)
Нейла: Да, така беше, по-голямата част от комуникацията ни беше през Zoom, защото това е филм, правен по време на пандемията.
Дрийм: Първия път, когато срещнах Нейла на живо, беше много емоционално. Беше пред нашата къща.
Нейла: Да, спомням си.
Нейла, ти си правила и други документални филми, но какво е да направиш такъв за толкова въздействаща личност като Дониел Луна?
Тя е притежавала изключителна индивидуалност и исках това да бъде показано във филма. Докато го снимахме, бяхме повлияни от нейните фотографии, от нейните рисунки, които превърнахме в анимации, от нейните думи. Сигурна съм, че ако беше тук, сред нас, филмът щеше да бъде още по-невероятен. Наистина бяхме вдъхновени от нея и искахме хората да го усетят, да остави следа в съзнанието им след края на филма. И мисля, че успяхме.
Коя беше най-емоционалната среща?
Нейла: О, със сигурност беше срещата с Дрийм. Тя никога не беше говорила за тези неща публично и имаше огромна роля в разказването на историята за нейната майка. (Обръща се към Дрийм.) Мисля, че хората биха искали да те познават, защото ти и твоите момичета сте това, което е останало след нея, и мисля, че твоята история е също толкова важна, колкото и нейната. (И отново към мен.) Беше много емоционално да достигнем до този момент, отне около година и половина, но накрая бяхме там и тя плака, аз плаках, и мисля, че целият екип плака.
Дрийм: Мисля, че успяхме да покажем какво е да отидеш там, където понякога нямаш куража да стигнеш, да се върнеш към толкова травматичен момент, който дори рационално не си спомняш. Само ние знаем през какво преминахме, за да извадим всичко това на показ. И хората са го усетили. Имам приятели, които ми казаха колко емоционално и красиво е направено. И все пак 90 минути са малко, за да разкажеш толкова много, да дадеш толкова информация. Нейла беше невероятна, имаше търпението да ме изслуша, да ми държи ръката, докато преминавах през някои от най-трудните моменти в живота си, тези, които дори не си спомням. Наистина беше емоционално.
А кой беше най-трудният момент по време на създаването на този филм?
Нейла: Едва ли бих успяла да разкажа за всички. (Смее се.) Но тези моменти те изправят пред избори, защото както Дрийм каза, това е 90-минутен филм и няма как да включиш всичко. Трябва да избереш онова, което работи най-добре за историята. Не беше лесно да намерим хората, с които тя е работила, защото говорим за 70-те години – някои фотографи вече са починали, други са все още живи, и да сглобиш тези парчета беше предизвикателство. А нейната история е важна не само в исторически план, но и в културен. Затова съм наистина щастлива, че успях да завърша и покажа този филм.
Дрийм, има ли нещо ново, което научи за своята майка, докато снимахте филма?
Много неща, особено от хората, които се включиха във филма и които никога не бях срещала. Това колко въздействаща е била нейната работа, нейното присъствие. Докато аз растях, хората ми разказваха, че тя е била супермодел, че е имала късмета да работи с определени хора, но това, което разбрах, е, че тези хора – Анди Уорхол, Салвадор Дали и други артисти от това време, са били изключително вдъхновени от нея. Освен това е била много силна и е намирала начин да прокара своя път, за да стигне там, където иска. Не е обръщала внимание на проблемите, с които се е сблъсквала, защото пред нея е имало пречки, битки, които е трябвало да спечели. Сблъсках се с всички нюанси на живота й – и хубавите, и лошите. Дадох си сметка как, от една страна, е имала любовта и подкрепата на хора като Ричард Аведон, а от друга – съпротива и откази от страна на модната индустрия.
Казваш във финала на филма, че накрая нейното сърце просто е било разбито. Някога изпитвала ли си гняв за начина, по който си отива тя?
Не, по принцип не съм човек, който може да изпитва гняв. Не съм ядосана и, както знаеш, животът е микс от различни неща, така че не може да съдиш никого. Особено хората, които вече не са тук. Определяме нейната смърт като фатален инцидент, но аз вярвам, че просто е дошло нейното време да си отиде.
Какво беше усещането, когато намери нейните дневници?
О, бях много щастлива, защото ги открих, когато бях на 33 години, и стана напълно случайно. Първият, който видях, беше от годината, в която съм се родила. В него тя разказва за бременността, за раждането ми. Беше изключително емоционално, особено когато никога не си чувал на живо колко щастлива е майка ти, че ти си нейна дъщеря. Аз нямам никакви спомени за това. Наистина не може да си представиш колко бях развълнувана, защото осъзнах колко е била щастлива, когато съм се родила. Научих много неща за нея от дневниците, за нейните възходи и спадове, когато нещата не са били никак лесни, за това колко организирана е била независимо от нейния бохемски живот. Тя е знаела как точно иска да се случат нещата и какво трябва да се направи. И всичко това го има в тези записки.
Нейла, ти казваш, че Дониел сякаш е вярвала, че някой ден ще се направи филм за нея и затова е оставила всички тези дневници.
Не знам дали е вярвала, но със сигурност е знаела каква следа оставя след себе си, и се радвам, че тези дневници съществуват. Правенето на филм понякога е предизвикателство, когато човекът вече не е сред нас, но се радвам, че тя ни завещала думите си. Дониел е имала напълно различна гледна точка към живота, нейната перспектива е била уникална, затова бяхме благодарни, че споделихме част от дневниците с хората. Защото всички може да интерпретираме нещата по някакъв начин, но е доста по-различно, когато може да чуеш нейните думи, за да извадиш есенцията на това коя е била тя наистина. Най-ценното беше, че много хора се припознаха в нейната история, защото докато е била жива, не мисля, че е срещнала тази любов и емпатия по пътя си. Сега я има.
Има ли нещо, което си взе от нейната история, от нейния кураж, с който е преследвала мечтите си? С какво те вдъхнови?
Мисля, че най-много ме вдъхнови куражът й. Тя със сигурност е била много по-дръзка, отколкото аз съм била някога. Била е напълно отворена към света, готова да изследва, да опознава, да обича. Наистина имаме много малко време на тази земя и се опитвам да живея по-пълноценно, да бъда отворена към живота. Точно като нея.