Картините ù да красят всяка стена, да пее и да се развива в музиката, да има огромна публика, да е в хармония в делата, тялото си, с най-близките си приятели, да е пич, да има в живота си лоялност, вяра и действие, и достатъчно публика, че и отгоре, да пътува, да играе във филми, дори да режисира, всички да са здрави - това са част от желанията на Мила, закачени на нейното табло на мечтите. Разглеждам го, докато пия чаша вино в ателието ù. Мила е на кока-кола, реанимирайки от купон предишната нощ. От кастингите на XFactor през 2013 г. насам, през много готините ù видеа в You Tube "Квартална кръчма", „Нашият Сигнал" и „Всичко си е наше, Саше", авторските й постановки заедно с Константин Еленков (сина на режисьора Диана Добрева) „Първа любов" и „Опасни връзки", изложбите ù с почти разпродадени картини, участията ù в „Процесът" по Кафка и „Черна дупка" в НАТФИЗ, Мила Роберт излиза все по-смело и с размах на артистичната сцена. Стилна, умна, креативна, интелигентна, с прекрасно тяло, хубаво чувство за хумор, леко и смислено присъствие, Мила не прави нещата просто така. Текстовете на песните ù имат послание, музиката им си заслужава. През февруари излиза новото ù видео „Нещо грубо". В края на същия месец предстои първият ù клубен концерт в столичния клуб Exe. Репетира в две нови постановки в НАТФИЗ. И е талантлива, много талантлива. Около името ù тепърва ще се шуми. „Като бях тийнейджърка – признава тя, - много тежко приемах, че ще ставам жена. Бях в безумна депресия от това. Много ме беше срам. Даже в един период не се къпех. От срам да не ме види някой. Много гаден и тъжен пубертет. Продължи ужасяващо дълго. Никой не е виновен за това, как съм се чувствала, освен моят характер. Радваше ме единствено да съм с приятелите ми или с майка ми и да слушам смешките на нейните приятели. Яд ме е, че бях по-затворена и мълчалива заради леката депресия тогава. Но нямаше да оценявам толкова, че се чувствам добре сега, ако не знаех какво е да се чувстваш зле. През последната година се подредих и бих казала, че съм в период на екстровертност - момент, който чакам много години.”
Като малка в трети клас си носела табелка „Аз съм момче". Защо?
С момчетата и мъжете от малка се разбирам повече. По-директни са. Сигурно съм по-отворена към тях и защото прекарвах много време с братовчед ми Явор. Най-приятният ми детски спомен са дните на село с него. Израсли сме на селото на тати – Киряево, до границата със Сърбия. И бяха едни дълги слънчеви неделни следобеди, безкрайна свобода. А с женските приятелства винаги по някое време нещо... Трудно е да се намери жена, която да знае как да се държи лоялно, точно, честно, да е добра, без задна мисъл. Не мога да се оплача все пак, защото има много готини жени в живота ми. И в същото време това лято за първи път изчистих някого от него. Без лоши чувства или скандал. Просто си дадох сметка, че ми взима и не ми дава. Като няма пинг-понг, няма пинг-понг. Казах на това момиче – сори, но ако не тръгнеш в друга посока, ако не те видя в друга светлина, различна от тази вече толкова години до момента, няма какво повече да правим с теб. И сега сме в дипломатични взаимоотношения. Но момичетата, с които живея под наем, са много готини.
От осемнайсетгодишна живееш сама. Как го реши?
До седми клас живеех с баща ми, неговата жена и двамата ми братя, до дванайсети – с майка ми. Oще на шестнайсет обсъждах с нея да живея сама. Когато завърших училище, тя така или иначе се изнасяше от тогавашната ни квартира, където живяхме 5 години, и отиваше при гаджето си, в неговия апартамент. Аз винаги съм била много самостоятелна. Няма смисъл да живея с нашите, няма защо. Така или иначе имам много семейства. А и обичам резки промени. Завършил си училище. Край! И се получи идеално.
Какво те кара да се влюбиш в един мъж?
Да ми прави смешки и да не е обидчив. Да е ларж, да не му се свиди нищо, но нямам предвид да ми плаща сметки. Уча се да не бъда ревнива с годините и ми се получава. Готини са ми мъжонките. Много ме кефят.
Какво е важно в отношенията между двама души за теб?
Това, което ти казах – харесвам хора лежерни, които се съгласяват – може така, но и така е окей. Да се стремят към разбирателство, а не да искат нещата да се случват на всяка цена. Не обичам припрените. Амбицията ме ужасява. Амбицията ме натъжава. Не обичам и обидчиви. Има едни хора, дето не знаеш с какво ще ги обидиш. И все има опасност да сгрешиш с тях.
Рисуваш, пееш, играеш. Каква искаш да станеш, като пораснеш?
Ще бъда щастлива. Доволна и в мир със себе си. А какво ще работя, нямам идея. Със сигурност ще са и трите неща. Няма как иначе. Обичам ги абсолютно по равно, ще правя и трите неща през живота си хубаво.
Какво ти липсва в живота ти сега?
Нищо. Много съм щастлива. Направо се плаша.
Какво те вдъхновява да се движиш напред?
Ами някаква любов. Любов към всеки ден. Опитвам се да обичам хората. Невинаги мога да ги обичам по равно. Установих, че много време се губи в негативни емоции - към хора, към ситуации. И аз съм го правила преди. Сега се стремя да си го спестявам. Минават ми, разбира се, изнервени мисли понякога, но гледам да си чистя главата. Защото ако имаш чиста глава, ще ти е чисто и в живота. И всеки ден благодаря и се моля всичко да е наред. Според мен смирението е абсолютна сестра на бунта.
Текст: Лилия Илиева
