Виктория Стоянова е родена в София, през май 1968 г. Зодия Близници е, но не се разпознава особено много в тази зодия. „Имам много силна Луна в Овен и огнената енергия повече ми приляга”, споделя тя. Завършва текстилен техникум в София, не е учила в художествена гимназия, нито в академия. На 18-годишна възраст става моден дизайнер на „Руен”, а по-късно и на две собствени марки. С мода се занимава до 29 години, когато решава, че все пак ще стане художник. Вече 20 години рисува, има над 40 самостоятелни изложби в България, Гърция, Италия, Франция и Англия. Победителка е в два международни конкурса - Oxford 2013, International Art Competition "Tears of Happines" и в Москва - International COMPETITION contemporary Artists "Step to success 20”.
От 2008 г има собствена галерия "EDO. ART Gallery” в София, която от три месеца изпълнява роля и на нейно лично ателие.
Картините на Виктория са смайващи. В тях има огън и тъга, има ярост и тишина, има кротост и устрем - толкова контрасти, че човешките емоции препускат сякаш през безкрайна вселена, в която всяко движение е цвят и идея.
Специално за читателите ни, Виктория споделя своите откровения за изкуството и света.
Как се става художник, Вики, раждаш ли се или животът понякога разкрива неподозиран в човека талант, който е провокиран от някакво събитие?
Аз винаги съм знаела, че съм родена с няколко таланта. Но никога в детството не съм искала да бъда художник. Мечтата ми беше музиката и детството ми премина в музикални школи, но по здравословни причини не успях да се реализирам като музикант. На 29-годишна възраст съдбата по много труден и болезнен начин ме върна към изобразителното изкуство. Отново по здравословни причини, но този път рисуването дойде като спасение, под формата на арт-терапия. В началото беше като лоша шега. Но после много бързо стана сериозно и ето вече 20 години буквално съм залепена за статива.
Винаги съм казвала, че художниците виждат света с очите на душата. Какъв е днешният свят през твоите очи на душата?
Мога да отговоря само от лично име. За мен няма определение за днешен, вчерашен или бъдещ ден. Аз си създадох моя реалност и всеки ден е такъв, какъвто си го направя. Не, че не живея реалноста наравно с всички. Битовизмът не ми е чужд. Но все пак светът за мен е различен. Доста по-красив и слънчев, отколкото вероятно е. Не знам, моят си ми харесва. Не гледам новини, никога! Не чета вестници, избягвам Фейсбук контакти, които са крайно политизирани. В моето ателие-галерия е забранено да се говори за политика и религия. Хигиенизирала съм се в норми, които ми помагат да творя с чувство за красота. Често ме обвиняват за розовите очила, които нося. Нека! Не ми пречат сивите хората. Или и тях ги виждам цветни, или изобщо не ги забелязвам.
Защо рисуваш Малкия принц и Дон Кихот – това ли са героите, които те вдъхновяват?
Мен всичко ме вдъхновява. Аз много чета, много пътувам и имам щастието постоянно да общувам с интересни, вдъхновяващи хора. Имам уникални приятели. Имам и едно палаво дете в душата ми, което отказва да порасне. Обичам Малкия Принц и Дон Кихот, защото те обединяват в едно образа на моето дете. Много ги обичам! Но истината е, че всяка сутрин в огледалото ме гледа една усмихната Пипилота Виктуалия Трансперанта Ментолка Ефраимова – Стоянова. И така Ние-Аз ставаме четирима и веселбата е голяма.
Портретите ти на българки са омагьосващи. Такава ли наистина е съвременната българка или ти пресъздаваш един блян, а може би една изгубена вече прелест?
Аз не ги определям като портрети. За мен са комплексни идеализирани образи, съчетали балканска красота, силен характер и колоритна култура. Мои символи са за горда българщина. Аз много се гордея, че съм българка! Когато правя изложби в чужбина, още повече. Защото ние сме малка, но изключително талантлива нация.
Сънуваш ли картините си? Как се раждат те?
Всяка нощ сънувам, даже по няколко пъти на нощ. Много цветно и крайно фантастично. Само веднъж успях да вкарам сън в картина, но това беше буквално в първите ми творчески дни преди 20 години. Повече не успях. Не зная къде се раждат идеите. И не искам да знам, щастлива съм, че главата ми е пълна с тях. Моля се само да поживея по-дълго, за да ми стигне живота за всичко, което искам да нарисувам. Аз не вярвам в Музата. Обичам една мисъл на Пикасо, че ако случайно някой ден Музата го навести, ще го завари работещ. Точно като за мен. Старите хора казват, че апетитът идва с яденето. Така е и с рисуването и идеите. Колкото повече, толкова повече... и не само според мечо Пух, вярно е!
Има ли нещо, което не ти дава мира, но все още не можеш да нарисуваш?
Твърде много са тези неща. Да искаш не значи, че можеш. С годините успях да надградя добри технически умения с четката и днес вече мога да си позволя да рисувам мислите си. Имам „нужната ръка”, както се казва, знам как се прави и какво искам. Но истинските ми творчески блянове са все още мечти. Не съм дорасла за тях. Вероятно от следващата година вече ще мога да творя това, за което мечтая. Ако има творческа стълба, аз се намирам някъде на третото стъпало. Голям път ме чака, има още много хляб да изям.
Твърде тривиално би било да те попитам може ли изкуството да спаси света. Но спасява ли ни, все пак, изкуството от нещо? От какво?
За мен е истина! Изкуството може да спаси света! Но само когато всеки отделен човек започне да носи изкуството в себе си. Когато всеки човек започне да вижда красивото в света, защото ние виждаме само това, което носим в душите си. Изкуството спасява нас самите от нашите черни мисли, от бездушието ни и безразличието към красотата. Изкуството е светлина. Любов!
Какъв цвят е Виктория Стоянова?
Огън! Жълто-оранжево-червена!
Кои са твоите безсъници?
Аз самата съм една неспокойна безсъница. И съм си достатъчна!
Музиката и изобразителното изкуство са толкова различни, но и двете предизвикват у нас емоционална възбуда, вибрация, страст. Можеш ли да нарисуваш музиката, как би изглеждала тя в твоя картина?
Не, за мен не са различни! Те се допълват, надграждат, вдъхновяват. За мен Музиката е всичко! И твърдо смятам, че всяка моя картина е музика, страст, емоция, ритъм, дихание. Аз винаги сядам пред статива с идеята да нарисувам Музика. Вероятно и затова единствена тема, която ми е скучна, е пейзажът. Рядко го рисувам, защото лично за мен темата отговаря на музикално понятие - тишина. Винаги стават нежни и красиви, но не ми изпълват душата с така нужната ми музика.
Кое е най-голямото признание, което си получавал досега за изкуството си?
Доскоро смятах, че победата ми в конкурса на Оксфорд е върховното ми постижение. Днес въобще не мисля така. Защото разбрах за себе си, че в изкуството не трябва да има призове, награди и отличия. Изкуството трябва единствено да ражда, не да взема. Да твориш с цялата си душа, за да докоснеш нечия друга. Да видиш сълзи в очите на непознат от вълнение на твоя изложба... - ето това е истинско признание. Всичко друго е крайно субективно, колкото и самото изкуство.
Какво би казала на младите хора, които искат да се занимават с изкуство в България?
Да вярват в себе си! В мечтите си! Да се гордеят, че са различни! Да бъдат смели и да не се страхуват да грешат. Само грешките учат (от личен опит). Да не разчитат, че системата ще ги направи творци. Само една е печалившата формула: 5% талант + 95% труд = Успех! Отново от личен опит.