Родена в Родопите през 1982 г., в град Смолян, като студентка Петя Кокудева заживява в София, на един миниатюрен таван. Завършва бакалавърска степен в специалност „Телевизионна журналистика”, а след това прави магистратура по „Литература и творческо писане” в Софийския университет. По професия е копирайтър. По страст - автор на детски книги, почитател на поезията и изобщо на литературата. Зодия дева, „И да, обичам да чистя!”, шегува се Петя. Хобито ù е да прахосмукира и да вижда как боклуците изчезват; да гледа документални филми за далечни чужди земи; да пише; да наблюдава диви животни. За мотото си Петя казва: „Много обичам един лаф на кучето Снупи: „Тази Коледа ще подарявам прегръдка, защото тя няма размер и става на всеки.””
През юни 2016 г. Петя Кокудева тръгва да пътешества и в продължение на 9 месеца (до февруари 2017 г.) успява да опознае 25 страни. Книгата ù „Поздрави от синята палатка” излезе на 10 юли и е събрала 95 отделни истории от различни места по света. Към всяка интересна история в книгата има и снимки.
GRAZIA разговаря с Петя Кокудева за нейните мечти, за пътешествията, страстите и смелостта да грабнеш раницата и да направиш първата крачка.
Как се става пътешественик, Петя? Лао Дзъ казва, че пътуване от хиляди мили, винаги започва с една крачка. Коя беше първата ти крачка към това пътешествие и какви са причините за нея?
Предпочитам глаголите пред съществителните, когато мисля за себе си. Пътешествам, но не знам дали съм чак пътешественик. Звучи твърде завършено и статично - а аз бих искала просто да крача.
Първата ми крачка към това 9-месечно пътешестване бе осъзнаването, че кратките пътувания са като въдиците. „Носът” е потопен във водата, но по-голямата част от въдицата си е навън, на сухо. Уж си другаде, но психически и мисловно си все още вкопан в твоето си, обичайно ежедневие. Нужно е време, за да се отделиш от света, с който си свикнал, и да се потопиш в чуждото.
Сама ли беше или пътешестваше в компания?
Пътешестваме с моя любим човек Георги. Не съм сигурна, че би ми се пътувало сама. Толкова интензивни и на места опасни преживелици биха се превърнали в стрес, а не в приключение, ако си сам.
С какво пътувахте и срещнахте ли трудности с визовите режими?
През първите три месеца - на север, пътувахме с нашата стара кола и с палатка. После - в Азия - главно на квартири у местни хора. Накрая - в Нова Зеландия - бяхме отново месец и половина на палатка и със стара кола под наем. Има известни трудности с визите на места. За Русия беше например малко сложно. В Австралия не успяхме да останем, защото към българите има по-сериозна подозрителност, въпреки че сме граждани на ЕС. Проверките са по-обстойни и времеемки, а ние нямахме времето да ги изчакаме, затова сами се отказахме от Австралия.
В кои страни ще ни отведе твоята книга?
В 25 страни от 5 континента. Виетнам, Нова Зеландия, Исландия, Япония, Индонезия, скандинавските страни, Сингапур, Израел.., трудно ми е да ги изброя всичките.
Разкажи ни някой кратък епизод от това пътешествие, който ще помниш винаги…
Когато една нощ край палатката в гората чух тежки, великански стъпки. Имаше и буря, гръмотевици - та си представете цялото шубе. Помислих си, че ето сега ще ни се случи нещо наистина ужасно, някой ще ни гръмне или обере. Оказа се, че е таралеж. Таралежите стъпват много тежко, стъпките им звучат досущ като човешки. Тази история винаги ми напомня, че нещата понякога не са толкова страховити, колкото ни се струват - просто нямаме цялата картина.
Има ли страна, място, регион, където би останала да живееш и си почувствала като свой втори дом? Успя ли някое място да те влюби в себе си?
Порто, Португалия. Окланд, Нова Зеландия. Не са много местата в интерес на истината. Това, че някъде е интересно и дори възхитително, не значи, че можеш да си органично част от това. Например в Япония и Индонезия е много просветляващо, но едва ли мога да живея там - твърде различни са в културен план.
Мислиш ли, че светът е голям и спасение дебне отвсякъде?
Да, мисля. Не защото съм оптимист, а защото вярвам на учените. Много от любимите ми психолози или невроучени твърдят, че човек в самия себе си таи огромен капацитет за справяне, който съзнанието му не може дори да обеме. Ние можем много повече, отколкото мислим, че можем. И бихме могли да се разширяваме вътрешно. Пътешествието е точно такъв инструмент - то те оширява, интегрирайки у теб много нови преживявания, много от житейския и културен опит на други, и най-вече: демонстрира ти нагледно как противоречията и различията могат да съществуват в добросъседство - както на конкретни места, така и у самия теб.
Кои са пътищата, по които вървиш в живота, и къде искаш да те отведат те?
Привличат ме места, които могат да ми помогнат да култивирам висок дух - не толкова смелост, колкото умение да запазя живец и чувство за хумор в лицето на трудностите. Студени и величави като Норвегия. Ветровити и непокътнати като Нова Зеландия. Бедни и прашни като Камбоджа. Ледовити и сурови като Исландия. Като погледна назад, това са историите, които са ме развълнували и съм записала - те са за преодоляване, справяне, осмеляване.
Скъпо ли е да бъдеш пътешественик и кое е по-важното: да разполагаш с достатъчно финансови средства или да имаш хъс да обикаляш света? Или нещо друго?
След първите ни три месеца в Скандинавия (където всеки знае, че е доста скъпо) се оказа - като направихме сметка, че сме похарчили по-малко пари, отколкото за три месеца харчим вкъщи. Скъпо е да бъдеш пътешественик, ако търсиш лукс, ресторанти, хотели, самостоятелна баня… Но с палатка и малка, стара кола е бюджетно.
Ние например в Япония не сме пътували с влак-стрела, защото е ужасно скъпо, не сме яли фамозни неща, защото е скъпо. Този опит го нямаме. Но пък да изкачиш Фуджи е безплатно. Да те покани непознат японец у дома да си поговорите е безплатно. Също, на някои места съм се отказвала от любими свои навици - като си в държава, където кафето е много скъпо, просто не даваш всеки ден пари за кафе. И така. (Тогава се появяват обаче нови радости - ако някой ден можеш да си позволиш кафе, радостта е безмерна!) Колко е скъпо зависи предимно от това колко си пестелив и от кои неща си готов да се ограничиш, за да влееш в други, по-ценни за теб.
Мислила ли си да опишеш това пътешествие, само че в детска книга?
Да. Искало ми се е. Само че човек зависи от енергията си - тя е капризно животно. Сега си влях цялата енергия в „Поздрави от синята палатка”, не знам дали ще имам за детска книга, и то на същата тема.
А сега накъде, Петя? Има ли следваща дестинация?
Проучвам и чета интензивно за Грузия. Прелюбопитен ми е този регион: Грузия, Армения, Иран. Да видим какво ще изкомандва съдбата!