Харесваме Деница Стоянова. Харесваме я, защото е откровена. Защото е усмихната. Защото не носи излишна претенциозност със себе си. Може би, най-вече, именно защото е себе си. При последното си участие в #BringTheBloggers тя просто озари сцената. Затова решихме да я поканим отново, този път за второто пловдивско издание на любимата конференция.
Продължаваме неписаната традиция да говорим с нашите гости преди да дадем възможността вие да го направите. За огромните вълни хейт, които се изсипват в социалните мрежи, за красивите праскови и бавното темпо на бързия живот. Дени, както винаги, за нас е удоволствие.
Ще продължим на #BringTheBloggers Vol.7 на 22 юли (четвъртък), в Пловдив. Локацията е хотел Империал, началният час - 16:00 ч. Входът е безплатен, но изисква регистрация с две имена на events@atticaeva.bg.
Знаеш защо ще ти задам този въпрос. Колко често ти се случва някой да дойде при теб и да каже „приятно ми е най-накрая да се запознаем извън многото мейли и съобщения в IG"?
Случва се често, но най-хубавото е, че винаги извън мейлите комуникацията с хората ми дава много. Дава ми енергия, възможност да опознаеш човека срещу теб, да общувате искрено, да се смеете истински, да споделяте. Понякога в имейлите и IG съобщенията е трудно да разбереш емоцията на "събеседника си”. На живо няма маски и ми е изключително приятно, когато някой дойде да ме поздрави, да се запознаем и поговорим.
Out of the blue, но… когато дадено описание започва с „много от вас ме питаха", колко човека наистина трябва да са попитали?
Зависи. Имала съм буквално десетки запитвания за дадени неща. Сега се сещам за едно колие, подарък от сестра ми - имах над 50 съобщения за един час. За някой може да са малко, но за мен е много. Колкото и да са запитванията е хубаво да отговаряме и когато не успеем да го направим индивидуално се появява "много от вас ме питаха”…
"Щом не съм там, значи имам да работя още много, а аз не се плаша от работа"
Привърженик на по-кратките или по-дългите описания си?
Предпочитам по-дългите, но напоследък забелязвам, че на хората не им се чете, не им се задълбава в дадена тема. Може да е от лятото, някак сега нещата са по-лежерни и имаме нужда да освободим ума и духа си. Разбира се, това няма да ме откаже да "философствам”. Понякога и аз нямам представа какво да напиша под дадена публикация, просто снимката ми харесва и толкова.
Какво правиш, когато нямаш какво да кажеш?
Мълча. Това е едно от най-ценните неща, на които майка ми е научила мен и сестра ми - ако няма какво да кажеш, просто замълчи, не се прави на интересен и не се опитвай да привлечеш вниманието на околните с глупави изказвания. И още нещо, което запомних от нея - ако няма какво хубаво да кажеш, не казвай нищо.
Какво правиш, когато имаш много какво да кажеш?
Говоря. Много. Винаги. Половинката ми веднъж каза "Знаеш ли, мислех си, че няма да срещна човек, който да говори повече от теб. Е, ти го роди, Миа говори повече от теб”… Шегата настрана, смятам, че когато имаш какво да кажеш е хубаво да изразиш мнение и да заявиш позиция. Светът има нужда от такива хора.
Любопитно ми е колко най-дълго време си издържала без телефон.
Няколко часа. Преди изпадах в истерия, когато в средата на деня ми паднеше батерията, сега се наслаждавам на тази "почивка”.
Отново пренасяме #BringTheBloggers в Пловдив. Вълнуваш ли се?
Да, разбира се! Пловдив е страхотен град. Имам чудесни спомени от една фотосесия за списание в Капана. Събития като #BringTheBloggers, но и не само, трябва да излизат от рамките на столицата, защото извън нея има прекрасни хора, търсещи подобни срещи, от които да черпят информация, контакти, съвети или просто хубави емоции.
Помня, че при последния ни разговор за софийското издание на #BringTheBloggers сподели, че хората се чувстваме най-щастливи там, където чувстваме безвремие. Къде си го усещала най-силно самата ти?
В планината, на брега на морето, някъде далеч от шумния град. Обичам тишината, а напоследък точно тя ми липсва.
Лято е и не мога да не те попитам какви са плановете ти за сезона.
За първа година от десет насам мога да си позволя да планирам лятото, заедно с половинката ми. И за първи път не искам да го правя. Отдали сме се на работа, децата и техните занимания. Единственото, което сме планирали, е са си подарим няколко дни в Италия без децата.
Всички видяхме прекрасните кадри от Малдивите. Как се правят толкова много кадри, когато пътуваш с деца?
Вариантите са два - или докато спят следобяд, или ако са в kids club (което е по-сложно). Остава другият вариант - следобед. А нали знаете колко е силно слънцето точно тогава? Не че някога това ме е спирало. (Смее се.)
"Дори да си най-красивата праскова, все ще има някой, който не яде праскови"
В едно от Instagram story-тата си защити Андреа Банда Банда заради гадните коментари, породени от факта, че присъства на фестивала в Кан. Колко е важно да се радваме на чуждото щастие?
Въпросните коментари бяха безпочвени и никому нужни. Понякога и все по-често, за съжаление, популярни лица, а и не само, стават мишена за подобен разстрел. Свикнала съм с кофти коментарите. В началото се връзвах много. Сега просто разбирам, че има хора с много свободно време, които коментират други хора, преследващи мечтите си или това, което искат да постигнат в живота. За да отговоря на въпроса - да, разбира се, че трябва да се радваме на чуждото щастие и в този ред на мисли ще ви кажа - обожавам да гледам ТВ предаванията, в които хора сбъдват мечтите си. Прекрасно е да видиш как някой се е борил, работил, не се е откавал и някрая е постигнал мечтата си. Велико е!
Имало ли е все пак някакъв момент от живота ти, в който да си си казала „ох, не можеше ли да съм аз?"
Разбира се. Много пъти. Дори съм завиждала на колежки за работа, която са успели да получат. Веднъж завидях за една награда, отново на колежка. И, да, много пъти съм си казвала "Е, защо не ме взеха мен?”. И на Мария Бакалова завиждам, на това прекрасно момиче! Тази завист, за която ви говоря никога не е била подплатена със злоба. Напротив, казвала съм си "Щом не съм там, значи имам да работя още много", а аз не се плаша от работа. Възхищавам се на въпросните момичета.
Видях и гадни коментари за участието ти в „Мис България". Банално е да те питам как се справяш с хейта, затова по-скоро: позволяваш ли му да „пробие" в теб или вече не ти „пука"?
Както казах, в по-голямата част от времето не им обръщам внимание. Разбира се, имала съм случаи, в които ми е ставало много зле, затваряла съм се в себе си, плакала съм. Нормални човешки емоции. Наскоро ми казаха нещо, което ще цитирам: "Дори да си най-красивата праскова, все ще има някой, който не яде праскови". Колкото по-бързо го разберем, толкова по-добре за нас и психиката ни.
Все повече и повече говорим за body positivity, но май нещата не са съвсем стигнали там, където трябва. Как мислиш?
Определено не са. Говори се много на тази тема и уж всички сме много емпатични, приемаме другия, а в същото време, когато някой реши да бъде себе си и да спре да се крие, защото не прилича на Изабел Гулар или Пенелопе Крус, го съсипват със злостни нападки. Тръгнали сме в някаква посока, но пътят ще бъде дълъг.
Когато не позира или прави съдържание за социалните мрежи, Деница…
Гледа децата си, тича по срещи, вечеря с приятели, готви, пере чисти, сади домати, копае си градината. Все нормални и непретенциозни неща.
