Текст: Тита Найденова Фотография: Личен архив
Мина Милева и Весела Казакова правят необикновени филми и притежават таланта да разместват деликатно пластове с тях. Жонглирането между документално и игрално кино, характерната за тях психологическа игра с актьорите, суровата камера, която сякаш наднича в душата ви, и закачливият монтаж са запазен знак за момичетата, които влязоха в киното със скандал – филмът „Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС". От тогава до сега Мина и Весела не изневеряват на истината. Доказват го филмите „Котка в стената" и актуалният „Жените наистина плачат", който обра овациите на престижния филмов фестивал в Кан, където участваше в състезателната програма в рамките на „Особен поглед". От средата на септември филмът е в родната киноразпространителска мрежа, а от края на годината ще го гледат зрителите в Австрия, Германия и Франция.
Едно е сигурно и ясно – филмите ви не оставят никого равнодушен – с много емоции, малко хейт, много адмирации и някак умело разместване на пластовете в социалното пространство правите кино така, както някога вероятно и Дарвин е проправял път на своята идея за еволюцията на видовете. С какво си обяснявате силата на изкуството да центрира така ясно кризисните точки на хуманност?
И за нас е голяма изненада емоционалният ефект, който причиняват филмите ни. Навремето в „Звярът е още жив" моя близка учителка, гуру в живота ми, каза: „Щях да получа инфаркт, когато научих как дядо ти е бил смлян от КГБ машината." Киното е особено пробивно изкуство. Трябва да си нежен с публиката и щадящ, да си верен на усещанията си. Ние спазваме правилото за хуманност и не причиняваме болка чрез агресия.
„Жените наистина плачат" – казвате, че този филм живее свой собствен живот и му се случват интересни неща. В какво вярвате и в какво – не, като жени, дръзнали да се нарекат артисти в този противоречив и доста „политически коректен" свят днес?
Не вярваме в прекалената политическа коректност. Появява се нов вид глобален фашизъм, базиран на фалшива политкоректност, а ние все пак идваме от комунизма. Вярваме, че мъжете и жените са едно и ни води човечността като основен лайтмотив в работата, а тази човечност изненадващо липсва в голяма част от новото, дори световно кино. Нищо чудно, че Педро Алмодовар завладява с филма „Паралелни майки", който е толкова невероятен, че си казваш дали това не е просто сапунена опера. Но има сърце и трогва както професионалистите, така и широката публика. Той е един такъв майстор, който извайва сърце във филма. Силно вярваме в проявата на сърдечност във филмите си. А сърцето на филма се появява, когато си иска, няма рецепта.
След „Котка в стената" и проблема Брекзит, в „Жените наистина плачат" на фокус са отношенията в едно семейство, в което сякаш се отразява цялата палитра от въпроси, които докосват съвременната жена. Ясно е, че не се страхувате да се наречете феминистки, но сега сякаш отправяте покана към зрителите да преоткрият себе си в тази светлина. Защо, особено днес, ни е толкова важно да си отваряме ушите и очите за другата гледна точка?
Феминист е мръсна дума в България, но ето, шефката на Венециански дни на фестивала във Венеция излезе на закриването, на наградите с наша тениска от „Жените наистина плачат" – Аз съм феминистка/ I’m a feminist. Така навремето си спомням как в Англия с почуда откривах, че някоя жена е лесбийка. Английските ми приятели казваха: „Лесбийка не е описание на човек. Кажи ни тя каква е, без да ни даваш прекалено много информация за сексуалната й ориентация, това не я променя по никакъв начин". После разбрах, че гаджето на един от съквартирантите ми е ХИВ позитивен. Казах си, как ще се къпем в една баня. Нали разбираш колко изостанало е всичко това. Надяваме се филмът да подейства като такъв вид катализатор на публиката.
Какво от световното кино не се случва в българското и защо според вас?
Не се случва лобиране за българското кино. Във Венеция видяхме – и румънците, и литовците, и украинците дружно викат ура за успехите на страните си. И не само това, организират коктейли, правят дискусии, говорят за „вълна". Сърбите на всеки фестивал раздават награди за проекти. Това няма как да не се отрази във видимост към техните произведения. Нашето интересно и разнообразно кино не се подкрепя от институциите, които някак сякаш са свикнали да гледат на него като на губещ „отрасъл". Тук визираме главно Министерство на културата, които нямат определено отношение, в последните месеци особено. За тях да отидеш в Кан е като ходене на почивка. Какво толкова пък е да си селектиран там? Във Франция в продължение на месец се разливаше шампанско за нашата селекция в официалната програма, защото за тях е като олимпийски медал. Да, това е най-престижният филмов форум в света и малцина успяват да имат премиера там. Даже сега, като го казваме, още не можем да повярваме какъв голям подарък получихме от съдбата да имаме световна премиера именно в Кан.
Интересен е не само подходът ви на правене на кино, което се движи между документалното и игралното кино, но и работата с актьорите. Как протича снимачният ден във вашия екип?
Много си говорим с актьорите и целия екип. Репетираме, пробваме. Разчитаме на тяхната емоционална интелигентност и всеки актьор е вселена в това отношение. Изграждаме приятелства и мостове на доверие – това ни е по-важно от фактическата работа. Не можем да си представим, че човек просто ще дойде на наши снимки, ще запали една лампа и ще си тръгне. Важно ни е темата да вълнува, всички да бъдат докоснати по някакъв начин. Тази метафизичност задвижва процеса ни.
Наистина ли „Жените наистина плачат" е силно биографичен и откъде черпихте идеи за ситуациите, за образите, за развитието на филмовото действие?
Когато колелото е задвижено, идеите сами идват при теб. Даже трябва да ги махаш, защото се скупчват наведнъж. Вдъхновението води поток от случки и идеи, които ти се струват, свързани с темата, и те действително са! Психолози говорят за този процес. То е наистина някакво потапяне. Важно е екипът да е с нас в този процес, и актьорите. Когато те са на същото ниво, се получава много интересен обмен на информация и се постигат дълбочини.
Къде е силата на „Активист 38" и къде ахилесовата ви пета?
Силата – убедеността ни в темата на филмите ни. Видим ли, че има тема и смисъл да правим точно това, оттам запретваме ръкави и нищо не може да ни спре. Ахилесовата пета – администрацията на проектите е толкова голяма, тъй като сме буквално три жени във фирмата ни. Понякога се чудим как не сме изпуснали всички дини на земята. Между другото търсим „магазинер", „бакалин", когото не го плашат планини от документи и не се интересува от кино.
Жените наистина плачат, но и наистина обичат. Къде се целите сега?
Виждаме, че босненката Ясмила Збанич направи покъртителна военна драма с огромен бюджет и масовка. Казахме си, че на жените трябва да се доверяват високобюджетни поръчки. Вярно, че тя е със стабилна биография, но някак си ни се иска да работим в голям мащаб и размах.