Фотография: Личен архив, Росина Пенчева
Завършила интериорен дизайн първо в България, после в Италия, Мартина Денева решава да се посвети на проектирането на музейни пространства. Тя се завръща в родния си град Габрово, където е част от екипа на Музея на хумора, а заедно с това работи по експозиции и за други музеи. Може да говори с часове за тях, защото е от хората, които наистина горят в това, което правят. Миналата година започва докторантура по специалност „Музеология" в БАН, за да изследва как експозиционното пространство може да се превърне във вдъхновяващо място, което разказва истории. Покрай нея решава да стартира блог в Instagram, посветен на българските музеи, с личната мисия да събуди душата им и да накара хората да се връщат по-често в тях. И в малките, и в големите градове. Освен за модернизирането на публичните културни пространства, Мартина си мечтае и за преподавателска дейност, както и да успее да намери баланса между работата и личния си свят. За възраждането на по-малките градове и връщането на младите хора в тях, за някои от най-вълнуващите й проекти и за предизвикателството да проправяш нов път там, където пътеката вече е твърде утъпкана, ни разказва самата тя.
Защо се върна в България и не се ли изкуши да останеш в Италия?
Като много млади хора и аз планирах да уча в чужбина. Завърших интериорен дизайн в Нов български университет и веднага след това кандидатствах в Политехническия университет в Милано – една от най-добрите школи за дизайнери в Италия. Когато бях там, посещавах най-различни изложби, а в университета имах курсове, свързани с музеи и публични пространства. В България, когато говорим за интериорен дизайн, си представяме проектиране на апартаменти и ресторанти, докато в чужбина тази специалност е повече обвързана с публичните пространства. Дадох си сметка, че това е поле за работа, което е почти неразвито у нас. В същото време нашите музеи имат много интересно съдържание, ценности и истории, които невинаги са представени атрактивно. И някъде там, докато учех, си представих, че един ден бих работила в тази посока. Никога не съм се изкушавала да остана в Италия, по-скоро исках да натрупам опит в студиа там и да се върна след това, както и се случи.
Кога започна да се занимаваш с проектиране на музейни пространства?
Първият ми досег с изложбени проекти беше при включването ми в екипа на One Design Week през 2016 г. Темата ми стана интересна и през 2017-а получих предложение да стана дизайнер в Музея на хумора и в Музей „Етър" в Габрово. Работихме съвместно няколко месеца, след което професионалният ми път ме върна в София. Там натрупах още две години опит с интериори и изложби, а в началото на 2020-а взех решението да се преместя за постоянно в Габрово. Сега работя в Музея на хумора, но си партнирам и с много други музеи в България. Получавам все повече запитвания за изложбени проекти и осъзнавам колко голяма е нуждата от такива специалисти в България. Спецификата на работата е такава, че включва в себе си както голяма свобода на креативност, така и отговорност заради функцията на музеите да образоват и възпитават. Ето защо една от целите ми е да сформирам екип от професионалисти, с които да работим съвместно в бъдеще, както и да популяризирам този вид специалност сред колегите ми. Виждам голям потенциал в развитието на музеите и от бизнес гледна точка, защото могат да се превърнат в печеливши туристически дестинации, активизиращи градовете. Първата стъпка е те да изглеждат съвременно – както физически, така и дигитално.
Ти ли стоиш зад цялата идея за оформянето на пространството, или когато е изложба на даден артист, е по-скоро съвместна работа?
Има два сценария. Ако говорим за авторски проекти, които се правят в художествени галерии, то визията се определя до голяма степен от артиста, който представя работата си, заедно с куратора. В тези случаи дизайнерът отговаря по-често за графиката. Когато говорим за друг тип изложба – например в исторически, етнографски или научен музей – там вече има нужда от специалист, който да предложи пространствен и визуален проект. Причината е, че съдържанието в тези музеи е по-непознато, по-специфично, и има нужда да бъде „разказано" на езика на хората, като се постави в атрактивна среда и създаде усещане за „потапяне" в друго време или място. В тези случаи работим от самото начало с уредниците в музеите и заедно оформяме цялостната концепция. Интересното при този тип дизайн е, че в същнината си представлява разказване на история във физическото пространство чрез различни дизайн похвати: сценография, графика, мебелен дизайн и интерактивни решения.
Кой проект досега е бил най-голямото ти предизвикателство като дизайнер?
Проектът, който беше най-труден за мен, но и от който съм най-горда досега, е постояннaта експозиция в Исторически музей Попово. Специален е, защото имах възможност да работя с директор, който не виждаше позицията си като работа, а като мисия – Пламен Събев. Попово е малък град в Североизточна България, който обаче има много интересна история. В годините след Освобождението градът става притегателен център за много преселници, строи се гара, развива се индустрията, а с нея и културата и обществеността. Това са процеси, характерни за много други градове по това време, но са рядко представяни в нашите музеи. Ето защо се фокусирахме именно върху този исторически период, а като лайтмотив в изложбата избрахме лицата на хората. Намерихме много архивни снимки от стари албуми и си представихме, че можем да ги използваме по различни начини. В самото начало на изложбата създадохме инсталация с картички и снимки на поповчани, в центъра на експозицията направихме гаров перон с двойка пътници и вестникарче, а на много места в залите отпечатахме фигури в реален размер. Проектът беше голямо приключение и ни отне почти три години, но съм наистина доволна от резултата.
Каква е мотивацията ти да помагаш за обновяването на културния живот извън София, в по-малките градове?
Това е втората ми лична мисия. Ако едната е свързана с разгръщането на потенциала на музеите и нуждата от млади хора в тях, то втората изразява убеждението ми, че малките градове имат бъдеще. В последните години София става все по-пренаселена и животът там е свързан с редица проблеми. В същото време в малките градове има демографски проблеми в следствие на централизацията към столицата. Това не може да продължи още дълго и миналата година след ковид много хора взеха решение да се върнат към роднте си места. По отношение на културата, както споменах, някога всеки град преди е имал такава среда – театър, музей, читалище – и не е токова трудно тя да се възроди. Колкото повече пътувам в България напоследък, толкова повече се убеждавам, че всяко място има свой уникален характер, който трябва да се запази. Ако има някаква надежда в последните години, то аз я виждам в малките градове, в малките общности, където е лесно да допринесеш за промяна. Когато имаш някаква идея – предприемаческа, културна – е далеч по-реалистично да я тестваш там, където има по-малка конкуренция и по-лесен достъп до финансиране. През последните месеци си говорим с млади хора от други градове (Шумен, Дряново, Плевен, Търново) и имаме идея да направим платформа, в която да си помагаме и да споделяме опит. Навсякъде има ядра от хора, които се връщат в малките населени места и искат те да изглеждат по-добре и да се развиват.
Новите идеи как се възприемат от хората там, отворени ли са към тях?
Всяка нова идея изисква търпение, защото хора, живели 10, 15 или 20 години по един начин, трудно приемат промяната. Първата реакция към нов човек в града винаги е: „Браво, че си си дошъл", но често после следва: „Сега това, което ще правиш, какво е? Защо е нужно?". Да активизираш една общност не е лесно, но не е и невъзможно. Просто иска време и упорство. Помагат и партньорствата с други градове и с младите хора в тях. Такъв пример е „ТАМ" – организация, която се занимава с културни и обществени събития във Велико Търново. Когато те правят нещо, ние от Габрово отиваме да ги подкрепим и обратното. Създали сме си балон и силно се надявам той да расте в бъдеще, а една такава посока са културните активности за семейства и деца.
Покрай всички тези неща ли се роди идеята за новия ти блог, посветен на истории от български музеи?
Блогът е много пресен и все още се оформя. Не знам дали това, което разказвам на хората, е интересно, но времето ще покаже. Той се роди покрай желанието ми да популяризирам малките градове и музеите в тях. Конкретен повод беше докторантурата в БАН и теренните проучвания, които правя в различни музеи. Казах си - защо да не комбинирам научната си работа с това да търся интересни истории в тях, които да провокират любопитството на хората. Реших да направя блога в Instagram, защото ми се струва, че там са събрани млади хора, които имат алтернативна визия към живота и културата в България и биха оценили такова съдържание. Искам да вярвам, че освен дрехи инфлуенсърите могат да „продават" и съдържание, което кара хората да преоткриват средата си, да живеят по-добре. В следващата година ми предстои да посетя доста музеи и се надявам историите от тях да убедят хората да ги посетят. Дори и те да не са толкова визуално атрактивни, във всеки един има интересни неща, а билетчето за вход е нашият начин да ги подкрепим.
По повод опаковането на Триумфалната арка открихте изложбата „Кристо. От Габрово до Триумфалната арка" в Българския културен институт в Париж.
Изложбата сама по себе си не е нова. Тя беше създадена през 2017 г. от екипа на Музея на хумора по повод по-голяма изложба, представяща дарение от 50 подписани постера с проекти на Кристо и Жан-Клод. Кристо е роден в Габрово и живее в града преди да замине да учи в Академията в София. Майката и бащата на Кристо са фабриканти във вече споменатите години на индустриален бум преди социализма. За този период от живота на артиста не се знае много и това беше повод екипът ни, съвместно със сдружение "Нашето по-голямо Габрово", да направи проучване и документална изложба към дарението от постери. Куратор на изложбата е директорът на Музея Маргарита Доровска, автор на текстовете – журналистът и изследовател на Кристо Евгения Атанасова, а документите и фото материалите бяха събрани от уредника Елена Николова. В процеса на работа разбрахме, че освен индустриалци, родителите на Кристо са били и хора с много голяма чувствителност към културата и изкуството. Историята на семейство Явашеви в Габрово е липсващият пъзел в биографията на Кристо. Това беше и причината да бъдем поканени да я разкажем още веднъж тази есен в Париж по повод проекта „Arc de Triomphe, Wrapped”. Изложбата може да се разгледа до края на ноември в Българския културен институт.
Имаше много противоречиви мнения относно опаковането на Триумфалната арка.
По този казус мога само да повторя това, което казва самият Кристо (и което наскоро препотвърди Владимир Явашев в интервю за CNN) – че изкуството на Кристо и Жан-Клод не е създадено с конкретен смисъл и че всяка една негова трактовка е вярна. Борбата на Кристо и Жан-Клод е да осъществят проектите си, да ги видят живи. Оттам нататък изкуството е отворено към интерпретации. За мен това е най-простото и ясно обяснение. Разбира се, личното ми усещане на място беше далеч по-различно и много емоционално. Посетих Арката още в първия ден и направих много снимки, но не толкова на самата творба, колкото на хората, които я преживяваха. Всички те – деца, родители, приятели, възрастни хора – споделяха общо усещане за еуфория, вълнение, любопитство, интерес. Беше необикновено преживяване за всички и това ми е напълно достатъчно, за да кажа, че въпросното произведение на изкуството ще остане в сърцата и спомените на хората.
Какво мислиш за съвременното изкуство в България от гледна точка на посетител?
Мисля, че малко по малко съвременното изкуство навлиза в българската среда и интересът към него се увеличава. Има все повече млади хора, които добиват смелост да работят в тази сфера, но започва да се усеща и нуждата от качествени пространства, в които такова изкуство да се представя. В София, за щастие, такива има, но не и в малките градове. В художествените галерии доминират класическите произведения на автори от миналия век, които, разбира се, са качествени и ценни. Но за да има развитие на тази сфера, трябва да бъде намерено място и за младите автори, катко и за съвременното изкуство във всичките му форми. В Габрово в момента се работи по амбициозен проект за създаване на Център за съвременно изкуство, който ще носи името „Кристо и Жан-Клод". Инициативата е на Музея на хумора и на Община Габрово като вече има потенциална сграда за целта и предстои оформяне на концепция и план за реализация за новата институция. Освен да представя изкуството на артистичното дуо, Центърът ще подкрепя работата на млади автори, защото самите Кристо и Жан-Клод винаги са работили с млади хора по проектите си, насърчавайки творческия им път.
В момента върху какви проекти си фокусирана?
Нещата, върху които активно работя в момента, са няколко. Заедно с екипа на Музея на хумора ни предстои да открием нова зала, посветена на габровските шеги и хумор. Тя ще бъде изпълнена с илюстрации, вицове и активности дори за най-малките. Паралелно това работя и по новата постоянна експозиция в Историческия музей в Габрово, като тя трябва да е готова до края на 2022 г. Подготвям временна експозиция в Националния етнографски музей, а в началото на ноември ще бъде завършен и проект за нов сувенирен магазин в Националния природонаучен музей.