Свят, в който говорим повече и разрешаваме по-малко спорове с физическа сила? Истината е, че доста хора мечтаят за подобен начин на живот, макар в момента да им изглежда невъзможен.
Юлия Андонова от Фондация "П.У.Л.С." обаче е посветила живота си на тази цел. Да показва светлината в тунела на жертви на насилие, докато надеждата, добротата и спокойствието не заменят страха, болката и отчаянието. Докато светът им не започне да изглежда така, както винаги са си го представяли.
Има ли събитие в живота ви, което беше ключово при вземането на решението да подкрепяте жертви на насилие?
На 15 години станах доброволка в БМЧК и това се оказа събитието, което предопредели живота ми в подкрепа на различни групи хора. Дълги години офисите на БМЧК-Перник и Фондация "П.У.Л.С." бяха в съседство. Заедно организирахме различни кампании, общи събития и взаимно подкрепяхме инициативите си. Започнах да работя активно в областта на превенцията на зависимости. По това време бях 15-16 годишна, тъкмо обучена по метода "връстници обучават връстници" и заедно с други доброволци организирахме обучения в града.
Фондация "П.У.Л.С." реализираше програма за намаляване на здравните щети сред употребяващи наркотици. За да си част от подобни програми е важно да си пълнолетен и да имаш необходимите обучения. След няколко години, вече бях приета в университета, бях преминала през всички обучения на национално и международно ниво, и един ден председателят на Фондация "П.У.Л.С.", г-жа Екатерина Велева, ме покани на интервю. Така започнах работа в организацията - като работник на терен сред инжекционно употребяващи наркотици и нощен дежурен социален работник в кризисния център на организацията.
Вече повече от 15 години съм част от екипа и мога да кажа, че помагаме денонощно на хора, пострадали от насилие. Този период е време, в което имах възможност да съм част от спасяването на хиляди хора, десетки вълнуващи проекти и инициативи, работейки рамо до рамо с невероятни специалисти.
Мислите ли, че темата продължава да е табу до голяма степен?
Повече от 20 години фондацията поставя темата за домашното насилие в дневния ред на обществото и институциите. Въпреки тези многогодишни усилия не само от наша страна, но и от други организации и личности, все още домашното насилие продължава да е срамно. Виждаме го особено в малките населени места, но не само.
Има популяризация, която наблюдавам - от едната страна са чувствителните и разбиращи хора, наясно с проблема и нуждата от мерки и реакция. От другата са онези, които все още вярват, че "тя си го е изпросила" или се подиграват, ако мъж сигнализира насилие. Докато има политици, позволяващи си да заявяват от парламентарната трибуна, че "семейните проблеми трябва да се решават под чаршафите", в обществото ни ще има хора, които няма да разбират значението на проблема.
ОЩЕ ОТ GRAZIA: В ОБЩЕСТВО, В КОЕТО ЖЕНИТЕ ЖИВЕЯТ ДОБРЕ, ВСИЧКИ ЖИВЕЯТ ПО-ДОБРЕ
Как всъщност помагате на хората, ако не могат да избягат от вкъщи, за да дойдат в центъра?
Бягството от ситуация на насилие понякога е сложен и дълъг процес. Пострадалите често се страхуват, срамуват и надяват нещата да се променят, за да не се налага да напуснат човека, когото обичат.
Фондация "П.У.Л.С." предоставя комплексна грижа за пострадалите. Организацията ни осигурява временен подслон и закрила в Кризисен център, предлага безплатни консултации с психолог, адвокат, социален работник или педагог. Имаме и 24-часова линия за подкрепа на хора по телефона, както и телефон на доверието, предназначен за Кърджали и региона.
Може би едно от най-важните неща, които успяваме да предложим, е сигурност и разбиране. Често хората, търсещи нашата помощ, споделят, че не чувстват и не срещат обвинение от страна на консултантите ни и именно това им помага много.
Имало ли е ситуации на възпрепятстване на работата ви от страна на насилниците?
В работата си понякога се срещаме и с хората, които извършват насилие. Организацията ни има и програма за консултиране на извършители на домашно насилие. Ежегодно между 10 и 20 човека използват нейните услуги.
Получавали ли сте заплахи?
За повече от 20 години се е случвало извършителите на насилие да отправят заплахи към екипа на организацията. Когато се е налагало, сме получавали нужната подкрепа от органите на реда.
Има ли хора, на които все пак не успявате да помогнете?
Колкото и да искаш да помогнеш на един човек, не можеш да го направиш насила. Нашите програми и услуги са достъпни за всеки, който желае и се осмели да потърси помощ.
Понякога въпреки усилията ни, пострадалите се връщат отново в ситуация на насилие, убедени, че човекът, от когото са избягали, вече се е променил, уплашен от бягството им и повече няма да повтори. В тези случаи не обвиняваме пострадалия човек. Напълно разбираме сложните процеси, които се случват в психиката на човек и оставаме насреща, когато е готов да получи нашата помощ.
Често срещано ли е това явление?
Програмите ни нямат строго фиксиран край. Макар според някои държавни структури от 3 до 6 месеца са достатъчни, за да се "излекува" изнасилване или дългогодишно насилие, истината е, че понякога е нужно много дълго време. Имаме хора, които получават нашата професионална подкрепа повече от 5-6, понякога и 10 години. Случва се след кратък престой в кризисния център най-често жената да се върне в дома, в който насилието е ежедневие. В тези случаи винаги правим план за сигурност и оставяме вратите си отворени.
Забелязвате ли промяна в поведението на българските родители и намаляват ли тези, които възпитават със шамари?
През 2019 г. заедно с Национална мрежа за децата направихме национално представително проучване и тогава се оказа, че 2/3 от българските родители са използвали телесно наказание спрямо децата си. Те прибягват до телесно наказание в моменти на крайна безпомощност, безсилие. Изключително важно е да говорим как да преодолеят тези чувства в тях и да имат инструменти за реагиране в различни ситуации.
Затова адаптирахме една исландска практика за "позитивно родителстване". Имахме възможност да проведем пилотни обучения с над 400 родители в област Перник и да издадем брошура за родители, която е достъпна на сайта ни. Никой родител не иска да причинява болка на детето си. За съжаление, в моменти на трудност повечето от тях няма към кого да се обърнат, защото не вярват на институциите. Тук е нашата роля като общество - да не обвиняваме, а да помагаме и подкрепяме.
Редно е да отворим темата за реформа в социалната ни система. Дискусия, която през 2019-2020 г. трябваше да проведем с предложената Национална стратегия за закрила на детето. Вместо това група хора подведоха голяма част от обществото и не говорихме за истински важните неща като качеството на социалните услуги и тяхната достъпност.
Смятате ли, че има реална тенденция да се говори по въпроса в страната или напротив?
За съжаление, темата за правата на децата и хората, пострадали от насилие, често е сензация. След поредния тежък случай, смърт или друга шокираща обществото ни новина, както се казва - "всяко чудо за три дни". И така до следващия път. Трябва да е постоянна тема и ангажимент - на институциите, но и на цялото ни общество.
Правят ли държавните органи нужното, за да помогнат на хората, станали жертви на трафик или насилие?
Много бих искала един ден да отговоря положително на този въпрос. По отношение на услугите за подкрепа на пострадали от насилие, държавата в никакъв случай не прави достатъчно. Тези услуги се финансират чрез т.нар. държавно делегирани бюджети. Бюджет, който дава 2,17 на ден за хранене или 3 лева на час за социален работник. Бюджет, който не позволява дори минимална издръжка на тези центрове.
В момента организацията ни е поставена в изключително труден момент и поради тази причина стартирахме спешна кампания, за да може да продължим да помагаме. Действителността не се отнася само да нашия център. За съжаление, в страната центровете за настаняване на хора, пострадали от насилие, все още са крайно недостатъчно. А малкото останали сме на ръба на оцеляването. Консултативните програми са възможни, благодарение на усилията на НПО, проекти и дарители. Законът за защита от домашно насилие продължава да бъде работен проект, нестигнал до НС и няколко пъти подлаган на широки обществени дискусии, без ясни държавни ангажименти за промяна.
Коя е най-важната стъпка?
За пострадалия от насилие – да направи първата крачка и да потърси помощ. Да не се страхува. Има кой да помогне. За обществото ни – да не е толерантно към никакви форми на насилие и да реагира. За държавата ни – да създаде адекватни политики за грижа, подкрепа и превенция на насилие. Да има воля за важните решения.
