Текст: Лилия Илиева
Фотография: Петя Николова, личен архив
Най-новото заглавие на Зорница София - "Майка" ще открие тазгодишната Киномания в зала 1 на НДК на 17 ноември. Сценарият, написан от Зорница София и Миглена Димова, е вдъхновен от личната история на режисьорката Елена Панайотова. На 32 години тя е изправена пред избора да зачене ин витро от любимия си съпруг - диригента Леон Майер, или да адаптира театрална програма, която преобразява живота на сираци в Африка.
Главната роля изпълнява Дария Симеонова. Участват и хърватският актьор Леон Лучев (печелил награди на кинофестивалите в Берлин, Кан и Сънданс) и кенийските им колеги Перис Уамбуи и Стив Матиас. Впечатляващо във филма е участието на деца сираци и деца от улицата от България и Кения и живописните локации - Широка лъка и едно от най-големите гета в света - Кибера, до Найроби. Предстои да видим филм, красив и мощно въздействащ като таланта на Зорница София и като самата нея. Ето какво ни разказва режисьорката.
С какво ви привлече и вдъхнови историята на Елена Панайотова?
Изборите на Елена са това, което ме вдъхновява. Познавам я от много години, тя е един от героите в документалния ми филм Modus Vivendi, който снимах с бебе на ръце през 2005 г. Тогава не знаех, че минава през личната си голгота. Само подозирах, че може би има нещо голямо в мотивацията є да работи с деца сираци чрез театър и изкуства. Искам да направя уточнението, че филмът "Майка" не е биографичен, той е драматично-художествено произведение и затова го анонсираме като "вдъхновен от" а не "по истинска история". Но изборите на Елена бяха за мен вдъхновяващата искра, както и упорството ѝ и последователността, с която тя превръща травмата си в триумф.
Колко време ви беше нужно за подготовката и реализацията на филма?
Три години писане на сценария и проекта, развит в програмата ScripTeast, с две пътувания в Кения, едното - за да разбера, че това е друга планета и да променим сценария адекватно, да изберем местната компания-партньор, да сменим основната локация от Кисуму в Кибера и да ми се случат онези много специални неща, които влязоха във филма като сцени и персонажи, които аз срещнах там. Вторият - за да изберем конкретните места за снимки с оператора Крум Родригес и да разберем, че кастинг не се прави там по-рано от 4 седмици от началото на снимките, заради високата смъртност. През това време финансирахме проекта. Снимахме 12 дни в България и 8 - в Кения през лятото на 2021 г., а постпродукцията отне 9 месеца в България, Хърватия и Германия.
Какво ви затрудни най-много при снимките?
Чисто практически - снимането с тонове натурщици - деца и то едни специални деца - без айфони и без семейства в класическия смисъл.
Как ги избрахте? И как се режисират такива деца?
Ами никак не е просто. Обаче е незабравимо. Помня как ромчетата в Широка лъка пееха и плачеха и не ни пускаха да си тръгнем. Помня и едни класни стаи в Африка с по 70-100 деца, по 4, 5 или 6 на чин. Ефекта, който работата ни остави у някои от тях, и особено ефекта на изкуството върху тях… Мога само да гадая колко по-силно е било при Елена Панайотова, която е работила с екипите си с тях по цял месец всяка година. Видях с очите си промяна за една-две седмици. Изкуството е сила. Особено за децата и особено за несвикналите с него. Помня и дисциплината на децата от гетото, с която идваха първи на снимки, стояха до мен, когато не участваха в кадър, понякога леко ме докосваха, тръгването им последни от терен… Благодарността е специална форма на съзидание. Имам много да уча от Африка на тази тема.
Защо и как избрахте Дария Симеонова?
Всъщност мисля, че Дария избра този филм, като направи такива кастинг проби, че не остави колебание в никого. Харесва ми, когато актьорът има прочит на ролята си, когато е мислил, чувствал, ровил в себе си, за да вложи собствената си емоционална памет и ДНК в персонажа. Това беше Дария на този кастинг - стихия, която преди това съм виждала само във Весела Казакова. С Дария репетирахме 7 месеца преди началото на снимките. Срещахме се веднъж седмично, в моя кабинет и заедно задълбочавахме познанието си за персонажа и темите. Тя направи и свое проучване сред много жени. Много ни помогна и нашият консултант д-р Явор Малинов, Дария си носеше винаги тетрадка със записки от него, а клиника "Малинов" стана партньор на целия филм. Считам, че последните два драфта на сценария ми изкристализираха в репетициите ми с Дария, които после обсъждахме със съсценаристката ми Миглена Димова, за да ги интегрираме в сцените. Голям съратник е Дария и бензин в двигателя, буквално. Което важи всъщност за всички основни участници във филма "Майка".
Кое беше най-голямото ви предизвикателство, свързано с реализацията на филма?
Финансирането, малкото снимачни дни поради респективно малкия бюджет, средата. Всъщност не се сещам за процес в този филм, който да не е бил предизвикателство – ромчетата в Забрал, децата в Широка лъка, гетото Кибера, където охраняваха екипа ни с автомати. Отиваме на оглед на локации в Кибера с оператора ми Крум в сграда на два етажа, която вчера съм избрала, а днес тя е изчезнала напълно – разглобена е и изнесена, сякаш не я е имало никога. И трябва да намерим нова локация веднага и както каза Крум, "да я снимаме, преди да изчезне".
Има ли случка по време на снимките, която ще остане паметна за вас?
Безброй са. Ето една, която не е чак паметна, но е смешна. Снимаме в средата на гетото, оттам минава железопътната линия Найроби-Момбаса. Когато няма влак, върху релсите обикновено ходят хиляди хора, защото това е най-прекият път в гетото. Иначе теренът е много хълмист и нагънат, къщичките/колибите са като мравуняк и който бърза – за училище или за работа, върви по тази железопътна линия. Искам си аз един кадър с Дария ходеща сред тълпата, поставям го, пускаме камерата и Дария да върви и изведнъж – пустиня. Хората ги няма на релсите, всички са някъде встрани. Дария си ходи красиво, но сама, и кадърът ми не се получава. Оглеждам се и виждам бум - операторът Александър Попов с голямата пръчка с микрофона и му правя някакъв скандал, че не може да си разхожда пръчката така на терен, където има само натурщици, и да ми ги разгонва по този начин. Сашето се опита да се защити, неуспешно. Пускаме пак кадъра: камера работи, Дария върви - и пак същото - няма хора около нея. Тогава Петър ми показа проблема. Беше един човек, нещо като бос на мафията в тази част на Кибера, който ни охраняваше, по прякор Банкок, защото беше печелил някакъв боксов турнир там. Банкок вървеше успоредно с Дария и с малки движения с единия пръст на ръката си сочеше дискретно ту наляво, ту надясно. И тълпата се разтваряше пред него като Червено море и хората вървяха от двете страни на железопътната линия. Извиних се на Сашето, помолих Банкок да "не ми помага" за известно време и така направихме кадъра.
Кое е най-голямото предизвикателство, пред което ви е изправяло вашето собствено майчинство?
Това да практикувам професия, която невинаги оставя нормално пространство за семейството и детето ми. Имам чувство за вина, разбира се, но имам и метод за неутрализация – в моментите, когато не съм заета с поредния ми филм, сериал, проект, театър, опера, аз се опитвам да правя за дъщеря ми някакви по-специални неща. Не ми се разказват подробности, но като цяло се старая като за световно – да съм максимално оригинална, неочаквана, равна на нея, различна от другите, дете, тийнейджър, обикновено луда. Най-големият комплимент от дъщеря ми като малка беше: "Мамо, ти наистина си луда". Когато беше малка, се стараех повече и повече успявах. Сега е трудно да я заблудя с хитрости, затова гледам да общуваме като равни и колкото може повече, понякога до среднощ.
Кое е най-ценното, което сте научили от вашата собствена майка?
От моята майка не знам кое съм научила, ние сме много различни хора и много години изхабих да съм на нож с нея. След катастрофата и смъртта на баща ми нашата връзка съвсем изтъня. На 16 аз вече живеех сама, на един таван на Попа, 3 на 3 метра, с дюшек на земята върху стиропори и рисувах като умопомрачена денонощно, изключиха ме и от училище и много пътувах. От майка ми помня тогава едни писма. Тя идваше, когато ме няма там, знаеше къде крия ключа за тавана ми, и ми пишеше и оставяше писма - понякога по четири, понякога по десет страници, с рисунки и препратки - предимно към гръцката митология, но и към всичко друго. Сякаш се бореше за душата ми. Сега, след толкова години, когато аз се грижа за нея, се опитвам да си спомня тези писма, които отдавна съм загубила в десетки местения. И не мога да си ги спомня, но помня ефекта им над мен и това, че колкото и да не я харесвах тогава, аз си ги събирах, препрочитах си ги и малко по малко започвах да изплувам от скръбта. Майката винаги намира начин. Това може да съм научила от нея.
Какво ви е важно дъщеря ви да е научила от вас?
Трябва нея да питате, нямам никаква представа. Тя е специална и доста завършена личност, с винаги ясно и категорично мнение, изграждано чрез мислене и четене на едни книги - тухли. Нямам представа какво тя си мисли, че е научила от мен, но аз често започвам да се допитвам до нея – за всякакви неща. И поглъщам мненията ѝ, преценките и разсъжденията ѝ като свещени думи от гуру. Да си родиш гуруто дали не е голям късмет?
Дали майчинството е благословия?
Майчинството е благословия, да. Но то не зависи само от матката. Зависи от сърцето и таланта на човек и от решението му да дава.
