Фотография: Костадин Кръстев-Коко
Тази година „Вирджиния Рекърдс" навърши своите пълнокръвни 30 години. Достатъчно много, за да оставят след себе си и прекрасни, и трудни моменти, достатъчно, за да отворят още врати, да сбъднат още мечти. Винаги ми е било трудно да задам началния си въпрос, особено при първа среща. Със Саня Армутлиева обаче този момент някак приятно и неусетно се изгуби между думите и историите ѝ за поезията, книгите и литературата, особено френската, която често й е по-важна дори от музиката. Във времето, в което се налага да живеем, сякаш не ни е толкова до поезия, но може би имаме още по-голяма нужда от нея. За да не полудеем. „Запазил съм сълзите на детето, което съм бил. И неговия смях. И тайните му радости", пише един от любимите ми поети Жак Превер и точно с тези три кратки изречения мога да опиша тази среща и Саня, с която си говорим за началото на пътя, за това колко е важно някой да повярва в теб, но и ти да повярваш в някого, за успеха като трамплин, а не като крайна цел, и все пак за музиката, за която трябва сърце. Обичане също.
"Вирджиния Рекърдс" на 30 години... Каква равносметка бихте си направили?
Равносметката е, че това се превърна не в работа, а в живот. „Вирджиния рекърдс" е нещото, което ме е изградило и определило, защото аз никога не съм правила друго, не съм имала кариера. Както онзи ден си го измислих – самопрепарирала съм се в този малък свят. Създала съм си един своеобразен капан, който е най-хубавото нещо, което съм правила, защото ме дърпа към всичко, което е свързано с творчество. Това е най любимата ми територия. Може би защото ме е страх от скуката. За мен тя е враг, но не присъства в моя живот. Това е голяма привилегия. Този свят на музикалния бизнес, в който по случайност попаднах, е много динамичен и труден тук, в България, но някак се е превърнал във важна част от идентичността ми. Може би една от причините, която ме държи в него, е това, че зад „Вирджиния рекърдс" има кауза от самото начало. Когато компанията се появи, нямаше ефективно законодателство, свързано с авторски и сродни права например, защитата на какъвто и да било вид интелектуална собственост не съществуваше и т.н. И това, че има кауза, се превърна в силен мотиватор, в нещо, което надхвърля обикновената платформа на работата и сякаш вече не мога да правя нищо, зад което няма кауза. Равносметката е, че „Вирджиния рекърдс" е моят живот.
Не беше ли много трудно? Тогава сте били само на 21...
В началото ми беше трудно да взема решението да не бъда актриса, защото когато бях по-малка, това беше мечтата ми. В същото време, когато влязох в НАТФИЗ, инстинктивно светът на театъра ми се стори не моят свят, защото, ако има нещо, което е много важно за мен, това е усещането за независимост. Не ми хареса перспективата постоянно да бъда избирана.
И да ви липсва част от свободата.
Това ми се стори някакъв вид похлупак. Сега, от позицията на годините, си давам сметка, че това е била незряла преценка. Всъщност актьорите държат властта. В тях е най-големият ключ на театъра. Но тогава, от гледна точка на своите 18–19 години, ужасно се уплаших. Бях готова да сменя платформата, на която да се развивам. Другото най-трудно вначалото беше на 21 години да се превърна в мениджър. Оказа се, че да менажираш е равносилно на умението да управляваш кризи, да решаваш проблеми и обикновено е свързано с дискомфорт. Предизвикателство беше и да ръководя хора, които са по-възрастни от мен. Изобщо да повярвам, че ставам за нещо.
Кое ви помогна най-много да повярвате?
От една страна – времето, от друга страна – това, че някой друг повярва в мен. Много е важно някой да вярва в теб. В мен повярва един екстравагантен необикновен германец – Майкъл Кунстман, беше съп- руг на Камелия Тодорова и затова беше в България. Малко преди да почине, той ми каза, че аз съм най-успешният му проект. Някой да ти даде шанс, да повярва в теб – мисля, че това е един от най-важните елементи на успеха. И така аз повярвах в себе си. Може би съм имала този потенциал, но Майкъл го е открил и просто ми е дал шанс. Успехът не е самотно занимание. Успехът зависи от това някой или много хора да се превърнат в твой трамплин. По пътя имаше и много други трудности от най-различен характер, но ето ме тук след 30 години.
Споделяли сте, че музикалният бизнес е изключително динамична територия, която непрекъснато се променя. Има ли тогава печеливша формула за успех в нея?
Не живея с усещането, че съм успешна. Знам, че трябва да се боря за успеха, защото от качеството на моето усилие зависят други хора. Убедена съм, че има какво още да направя, да науча, да постигна. Има ли формула? Музикалният бизнес може би е сред топ три на рисковите бизнеси в света, защото борави с една неуловима материя. Вярваш, че определена песен, конкретен артист ще са успешни, но гаранции за реакцията на публиката няма. Инвестираш всичките си усилия, време, средства, а може изобщо никой да не регистрира твоя проект. Това е цената, която плащаме за привилегията да се занимаваме с тази особена материя – творчеството. Рискова материя. Преди няколко години се заех с една прекрасна кампания в училищата по изкуствата озаглавена „В час по интелектуална собственост". Още в началото на моята презентация го има този елемент – че творчеството всъщност е ключ за оцеляване на човечеството, но е огромен риск, който ежедневно продължаваме да поемаме, защото то ни носи забавление. В този смисъл няма формула за успеха, когато става дума за музика. Търсиш я всеки ден и парадоксално, ако изведнъж се появи ясна формула, може би това ще е пътят към провала. Единственото, което може би прилича на някакво правило, е, че не трябва да спираш да полагаш усилия. Ако приемем, че изобщо има формула, тя е, че трябва да работиш,
да не се отказваш, да продължаваш да се развиваш. Всеки ден да генерираш познание, за да може сетивата ти да отговорят на порива да твориш, да разполагаш с достатъчно оръжия да създаваш нещо, което да има значение отвъд личния ти свят. Защото в крайна сметка изкуството е успешно тогава, когато достигне до колкото се може повече хора.
Кой е най-ценният урок за изминалите 30 години?
Майкъл, моят ментор и създател на „Вирджиния рекърдс", ми го даде и той е, че ако застанеш пред врата, през която не искаш да влезеш, защото те е страх или ти е неудобно, това е най-сигурният знак, че трябва да я отвориш и да нахлуеш там, където води тя. Хубав урок.
Как сте преминавали през трудните моменти?
Учиш се на издръжливост. Точно когато си казваш – не мога повече, животът ти удря шамар и те принуждава да се мобилизираш. И се оказва, че имаш повече сила. Така на следващия ден се събуждаш с по-голяма поносимост към предизвикателства и напрежение. Това е плътта на живота ни – да се учим да минаваме през различни трудности. Преодоляването не е запазена територия за никого. Ти как се учиш? По същия начин...
Вдигам се сама, хващам се за косата и се тегля нагоре.
Точно така. Теглиш се нагоре и рамките на издръжливостта ти се оказват меки. В крайна сметка обичаме живота и искаме да продължим напред. Аз много обичам живота и се опитвам да му се усмихвам всеки ден.
Казвали сте, че когато успехът те удари, е важно да не му позволиш да те събори.
Успехът е коварно нещо, защото създава сериозни очаквания, изисква от теб да се превърнеш в олимпиец. Прескачаш някаква височина, поставяш рекорд, а след това всички очакват от теб да отидеш по-нагоре и после по-нагоре. Това е зверско напрежение. Поне за мен. Има хора, които може би в момента, в който достигнат платформата на успеха, се паркират там и започват да се оглеждат, а не си дават сметка, че няма време за оглеждане, че когато постигнеш нещо, вече трябва да гледаш напред.
Успявате ли да го предадете това и на артистите, за да не се главозамаят? Особено след успешно участие във формат като Х Factor?
Това е една от най-големите ми задачи, но и едно от най-трудните неща, които правя. Голяма част от артистите, с които съм работила през годините, са излизали от формати. Те много бързо стигат до успеха и тази прекомерна скорост може да ги извади от реалността, да им отнеме самокритичността и възможността да поставят въпросителна над собствените си глави, да са скептични по отношение на постигнатото, да си дават ясна сметка за нестабилния характер на успеха. Трябва да си подготвен за подобно нещо, да си развил емоционална и социална интелигентност. Сигурна съм, че четенето на книги помага. Затова съветвам артистите да четат, давам им списъци с важни творби. Да менажираш кариерата на творци означава деликатно да си въпросителната над тяхната глава, а в същото време да си и удивителната, и точката, и запетаята, да им помагаш да реализират най-доброто от себе си, дори и да имат проблем, да ги вдигнеш и да ги върнеш обратно, да им дадеш сила, да си майка, психотерапевт, помагач на най-различни битови нива, креативен съветник, да ги движиш като танк към мечтата им, да ги защитаваш не само от другите, но и от тях самите.
А какво си взимате вие от тях?
Артистите са най-необикновените хора на планетата. Какво си взимам?Удоволствието да помагам на някого да се осъществи. За мен това е огромен двигател. Работя с истински, талантливи, интересни и екстраординерни същества. В някакъв паралелен свят бих била учителка или ментор. Искам да помагам на деца, да ги уча. Образованието е най-добрата кауза.
Риск ли беше да започнете да продуцирате Алма? Аз много я харесвам и се радвам, че направихте този акустичен концерт преди два месеца...
За мой срам, аз бях последната, която забеляза потенциала на Алма. В началото почти ми стана неудобно, че дъщеря ми пее и създава музика. Беше прекалено голямо клише. Всъщност се оказа, че тя има великолепен талант да пише мелодии и текстове, както и много неин си стил на пеене. Сега мисля, че тя е един от най-талантливите автори и артисти, с които работя. За отношенията ни риск няма, защото обичта определя всичко. И двете имаме умение да обитаваме тези два различни свята - професионалния и семейния. В моя живот имам още един подобен пример. От 23 години майка ми е част от финансовия отдел на моята компания. Тя е много силна личност, на нея дължа някои от най-важните черти от характера си, стремежа да върша всичко колкото мога по-добре, желанието да уча постоянно, ината да довършвам започнатото. Бинчето, както аз я наричам, според мен прие предизвикателството да работим заедно по майчински причини, за да ми помага и за да ме вижда всеки ден. В офиса понякога нямам време дори да разменя две думи с нея, но когато излезем от него, пак се превръщаме в майка и дъщеря. Тази еластичност ми помага и с Алма, и с всички останали артисти. Често се обръщат към мен с „мама", „мамасита", но комуникираме и на съвсем различни нива. Нещо се увлякох в други посоки… Така де, работата ми с Алма не е риск, напротив,
изключително удовлетворяващо преживяване е. Тя е доста мъдра, защото не възприема музиката като единствена възможност. Това идеално ме устройва като родител. Сега влезе в един от най-добрите университети в Лондон и ще учи немски език и кино. На нея някак естествено ѝ се случват нещата.
И си личи.
Аз просто следвам нейната вълна.
Трудно ли се разделяте с артистите си?
Не всички отношения издържат дълго и това е естествено. Причини много. Тук в България няма професионална среда в музикалния бизнес, няма много лейбъли като моя. Ако имаше, раздялата с артист щеше да не се възприема като катастрофа. Освен това всички си мислят, че когато приключат взаимоотношенията между компания и артист, именно артистът си е тръгнал. Никой не допуска, че и компанията може да е решила да не продължи. Творчеството като индустрия съществува на база на един много подреден свят, който се формира от законодателство, договори и взаимоотношения, които са изключително регулирани. Докато тук тази култура и среда почти ги няма. Затова движенията между компания и артист изглеждат много драматични. Има много раздели между други компании и артисти, но никой не се занимава с тях. Така или иначе този разговор е важен, защото успехът има нужда от екип, който да го произведе, и артистът става само част от този екип. Усещането, че сме направили всичко, за да може един артист да е най-успешният, и сблъсъкът с това, с което той ти отговаря, може да е голям урок. Взела съм решение да работя не просто с талантливи, но с умни и добри хора. Преди няколко месеца подписахме договор с Дара Екимова.
Как се стигна до това?
Дара живееше в моя квартал и един път я срещнах случайно на улицата, заговорихме се и си казах – какво приятно и възпитано дете. След което реших да я поканя да участва в нашия Songwriting Camp и я поставих в съвсем различна ситуация, в която тя изпълни всичките ми очаквания като поведение, отдаденост на работата и отнoшения с другите. И ето как усещането, че срещу теб седи добър човек, става причина ти да заработиш с него. Освен всичко останало е и талантлива. DARA също е много добро същество, Михаела Маринова също, Павката и Венци...
Кога вашата емоционалност е била предимство в работата ви?
Винаги. Мисля, че да си емоционален в нашия бизнес е много важно, защото това ти подарява не просто ухо, а сърце за музиката, много лесно премивана през теб, когато си по-чувствителен. Може би ситуации, които са малко по-трудни, те разтърсват повече, оставят по-голям белег, но това няма значение, ако имаш стабилен център вътре в себе си. Емоционалността в това, което правя, е едно от най-хубавите неща, защото работата с артисти на първо място изисква обич.
Оттук нататък какво предстои след тези 30?
Отнасям се към цифрите, свързани с времето, с леко пренебрежение. 30-те години са знак, че сме още тук и че явно нещо правим така, както трябва, защото не просто сме оцелели, а сме разширили собствения си хоризонт. Празнувам този по-широк хоризонт. Предстоят страхотни неща, имам мечти, искам да отворя много врати, през които да могат да минат колкото се може повече хора. Това искам да направя оттук нататък!