Фотография: Личен архив
През последните години сме свикнали да свързваме името ѝ предимно с "Пощенска кутия за приказки", но онези, които са я слушали с първата ѝ банда Rubikub, помнят колко свързана е Гери Турийска и с музиката. Въпреки че си прави голяма пауза (поне публично) от нея, сега тя се завръща на сцената. Наскоро заедно с тромбониста Велислав Стоянов представиха общия си музикален проект Complicated Relationship, който е със специалното участие на едни от най-успешните имена на родната музикална сцена – Веселин Веселинов-Еко (бас), Милен Кукошаров (клавишни) и Росен Ватев (ударни). Затова в един ден на по чаша саке и не само си поговорихме за музиката, която удря право в сърцето, за любовта извън нея и все пак за "Пощенска кутия за приказки", с която също има с какво още да ни изненада...
След близо 10-годишна пауза от музиката, какво те накара да се върнеш към нея?
Това е като една вътрешна нужда да излезе нещо от теб. Може да го спираш известно време, но в крайна сметка избива. Шегувам се с хора, които се връщат към изкуството, че по-добре така, отколкото да ти избие пъпка например. (Смее се.) Здравословно е да го изкараш, когато си насъбрал някакво съдържание. Но аз се оказах доста свидлив композитор...
Защо?
Защото текстове на песни съм писала за много хора, но започнаха да идват мелодиите и се оказа, че аз не искам да ги давам. И си ги трупам, трупам, трупам... и те станаха доста. Така че беше време да излязат от мен и от диктофона.
А как се събрахте с Велислав Стоянов?
С Вили миналата година се видяхме в Царево, където с моя съпруг Ясен Козев стопанисваме лятното кино. Разговорихме се, не се бяхме виждали от много време, аз го познавам от 16-годишна. И той ме попита: "Ти защо нищо не правиш в момента с музиката?", и аз му казах: "Пощенска кутия за приказки", детето, киното, хиляда неща, кога?". "Винаги има кога. Я ми прати нещо, което имаш", каза Вили. Пуснах му няколко дема, той ги хареса и заяви, че ще ги аранжира, ако съм съгласна. След това поканихме Веселин Веселинов-Еко, Милен Кукошаров, Росен Ватев и се случи.
Защо избрахте името Complicated Relationship?
На много нива е подходящо. (Смее се.) Трябваше да се казваме Contrabanda, това ни беше проектозаглавието, но има марка за дрехи и Google се обърква. Тогава се замислих, че общата линия в текстовете и в посланията на песните са едни много сложни взаимоотношения – и по весел, и по сериозен начин. Пък и между нас в тази формация е сложно. Ако ти покажа чатовете как се уговаряме да се видим за репетиция, е нещо страшно. Всички са с луди графици и е много, много сложно.
В началото на ноември беше първият ви концерт заедно. Ще го превърнете ли в традиция?
Със сигурност ще направим поне още няколко. Планираме да посетим Пловдив, Варна, Бургас, ще видим още къде ще се изявим тази зима. Но албумът е подкрепен от Национален фонд "Култура", така че част от нашия проект, който сме разписали, са включени няколко концерта и няма да останем само с този. Пък после ще видим спрямо това колко сме заети всички.
Как решихте единствената българска песен в албума – "Сърцето ми", да бъде и първият ви сингъл?
Има малко от елементите на Rubikub, първата ми банда, и ако някой все още ме помни като изпълнител, ще може да се асоциира. Освен това мисля, че е лесна за възприемане и приятна за слушане. Тази песен всъщност е един флирт, тя не е тъжна и ми се струва, че е най-прекият път към аудиторията. Останалите са доста по-различни. По-весели са, по-бързи, по-парти.
Ти самата сега по-често ли слушаш сърцето си?
О, със сигурност повече го слушам. Според мен те започват да се сближават с годините – разумът и сърцето, и много по-лесно се ориентираш кое от двете да използваш в конкретната ситуация.
И музиката трябва да е точно това – да те удря право в сърцето.
Няма смисъл да се прави музика, която този, който я изпълнява, не я усеща или не му е лична в някакъв смисъл. Изкуството генерално е така. Всеки може да напише нещо по поръчка, но когато изпиташ тази нужда да го изпълниш лично, тогава според мен е най-ценно. Имаш твоето послание, искаш да се свържеш конкретно с това послание с другите хора, да се асоциираш с тях, те да се асоциират с теб, защото в този процес на асоцииране едни с други през изкуството виждаш, че не си сам, че и друг се чувства като теб. И това е и утеха в много случаи. Когато бяхме тийнейджъри, ходехме по улиците със слушалки с уокмени и слушахме много тегава музика, защото такова ни беше настроението – че всичко е тъпо и никой не ни разбира. Сега вече търсим нещо друго. Когато минеш 35 и нагоре, започваш да търсиш подобни на теб хора, имаш нужда да се свързваш повече, особено след пандемията при мен е много осезаемо. Хубаво нещо са тези екстремни обстоятелства, защото отсяват излишни взаимоотношения, излишното хабене на енергия спира и остават нещата с истинско ядро.
Каква музика обаче ще чуят слушателите на албума?
Ще чуят една много честна музика. Някои от песните са доста красиви благодарение на прекрасните аранжименти на тези музиканти. Стилово мога да кажа, че във всички има онази интересна мелодичност на поп музиката от преди 2-3 десетилетия, която според мен се поизгуби малко. В момента повечето поп хитове, които излизат, са по формула, буквално, без да се разгръща мелодията и са доста монотонни. Ние се постарахме да направим тези мелодии красиви, за да се леят, да разказват истории. В аранжиментите има джаз, суинг, но си е поп – един жанр, на който се слага етикет за нещо елемантарно и плоско. Аз мисля, че поп музиката е една от най-важните като жанр, защото най-много хора я слушат и посланията на песните достигат до най-голяма аудитория, затова трябва да се подхожда отговорно към нея.
Как според теб, бидейки извън музиката за 10 години, се промени тя в България и разви ли се клубната сцена?
Музикалните формати промениха музиката в България. Тази бърза слава, която се получава от телевизионния екран, не е задължително да бъде лоша. Стига човекът да може да я хване за юздите и да я използва в правилния момент.
Но малко хора успяват.
Да, малко хора успяват, защото това е конвейер. Ти имаш осем месеца, преди да започне следващият сезон, т.е. от момента, в който разбираш, че ще участваш, трябва да започнеш да работиш, за да може по всяко едно време, когато приключи за теб шоуто, да имаш сингъл и да се хвърлиш на гребена на вълната, що се отнася за поп и рок музиката. Що се отнася за останалата сцена, клубната... е малко ангажимент и на медиите да формират вкус. За съжаление, това клише кое е радиофонично и кое не е, изолира по-голяма част от българската сцена и реално в ефир излизат много малко артисти. Докато на клубната сцена, особено в София, кипи страшен живот и е толкова интересно. Има банди, които са на европейско и световно ниво, затова моят призив е хората да бъдат малко по-любопитни, да не очакват медиите да им кажат какво да посещават и какво да слушат, а да търсят. Това е страхотно приключение – да търсиш ново изкуство. Бих влизала на театрални постановки, без нито едно познато име на плаката. Бих слушала групи по малките барчета, които знам, че няма да свирят кавъри, а авторска музика. Българското кино – бих му обърнала повече внимание, защото мисля, че то се развива с бесни темпове. Трябва да бъдем по-любопитни и да не се плашим от непознатите имена на афиша, а да търсим новото.
Няма как да не си поговорим и за "Пощенска кутия за приказки"...
Разбира се, тя е моето най-добро дете.
Което на колко стана? Май на 12...
На 12. Започна през октомври 2010-а и оттогава много материал се събра. Издателството също ще стане на 8 години. Доста книги излязоха. Преди пандемията правихме по 80-90 събития годишно в цялата страна, онлайн и за българската общност в Европа. Тази пауза и разреждане на събитията през последните две години смятам, че беше доста полезна, защото дойдоха нови идеи, нови книги се написаха и продължаваме с пълна скорост. Плановете за догодина са част от съдържанието, което е написано за сцената и за книгите на "Пощенска кутия за приказки", да започне да се преформатира за театър. Защото имаме прекрасни вдъхновени текстове от автори като Цветелина Цекова, Никола Крумов, които са абсолютно готови за сцена и, за щастие, срещам съмишленици и от театралните среди, които желаят да режисират или да участват в подобен експеримент.
Станаха ли по-гъвкави хората в тези среди по отношение на това да се смесват различни жанрове, изкуства?
Това беше неизбежно. Освен това "Пощенска кутия за приказки" винаги е била фюжън. Тя е три равни части стендъп, литература и театър. Никога не е било само едното. Ако изключим една от тях, няма да е същият формат. Този микс е бил от първия ден на съществуването ѝ, така че аз го намирам за напълно естествено това, което правим. А що се отнася за сцените, които се отвориха, ние четем и в театри, не сме само в клубните пространства. Преживяването е тотално различно, тъй като самата среда на театъра е по-различна. В клубовете идваш да ни гледаш с компания, пием, смеем се, докато театърът дава едно друго усещане и съответно и артистите се чувстват по друг начин.
А четат ли повече хората?
Те никога не са чели малко хората. Това е някакво клише, че младите хора в България не четат. Абсолютно на друго мнение съм. Постоянно от телевизионния екран се обяснява на младите хора как за нищо не стават, не четат, не учат, че ще станат несретници, и, като ти го повтарят това отвсякъде, ти започваш да му вярваш. Супер са младите хора в България – и книги купуват, и ги четат, и имаме обратна връзка от тях. Изобщо няма такава криза на нечетене. По време на пандемията направо се избиха да четат. Тя се отрази много добре на издателството ни, защото когато ограничихме събитията, хората започнаха да търсят хумора през книгите ни. Така че смятам, че е само нагоре процесът.
Като каза хуморът – дали хората търсят повече него, смешните теми, отколкото сериозните? Напоследък се правят повече комедийни спектакли...
Смятам, че това е много естествено за времето, в което живеем, защото всичко около нас е тегаво, всичко е страшно и накъдето и да се обърнеш, те залива кофти енергия и лоша информация. Затова в изкуството хората търсят по-леките неща, по-забавните, което не означава, че ако нещо е смешно, не е смислено. През комедията могат да се кажат много важни неща, да се предадат сериозни послания. Така че нека да спрем да сме толкова тежък арт и да си казваме, че ако нещо е комедия, не е точно изкуство, защото не е така. Има лоши продукции във всички жанрове. Има и много глупави комедии. Има и глупави нескопосани стендъп изпълнения, но като видим, че нещо е хубаво, е наш ангажимент да го посочим него, а не да сочим само това, което не става и е пошло, защото формираме усещане в аудиторията, че нищо не е добро. Е, как да ги вкараш тези хора в залата. Трябва да си променим фокуса. Много е тежко да се живее живот, в който виждаш само грозното. Това е един много нещастен живот.
Това ли е формулата да задържиш публиката толкова много години?
Формулата е наистина да се фокусираш върху това, което се получава, това, което се възприема добре, това, което работи добре. Това не означава да не си самокритичен и да не приемаш чужда критика. Тя е много важна и ме ориентира, но ме ориентира дотолкова, доколкото мога да преценя дали да направя промяна спрямо тази критика, или не. Да, хората масово критикуват, без да имат правилната преценка и да имат цялата информация.
А твоята дъщеря идвала ли е да гледа?
О, идвала е на всичко. Аз от време на на време правя събития и за деца. Много ѝ харесва. Аз не мога да я сваля от сцената. Скоро и нея ще я гледате.
Как се чувстваш в ролята си на майка?
Чудесно. Аз имах най-леката бременност на света – проспах всичко, нищо не разбрах, не ми стана лошо нито веднъж, раждането ми беше осем минути, кърмих 6 месеца, детето ми е много разбрано. Изобщо нямам никакви оплаквания, но главната причина за това е моят съпруг, който е изключителен съпорт. Освен това той е опитен баща на две деца преди Аника, имаше цялата информация, която на мен ми беше нужна, и не ми се е наложило нито веднъж да вляза в Google или да питам приятелка, за да се стресирам по някаква тема. Когато имаш такъв човек до себе си, този период всъщност е много щастлив. Пожелавам го на всички.
Доколко е важно човек да има правилния партньор до себе си и трудно ли се намира?
Не знам. Всеки може да говори от опита си. Аз явно имам жесток късмет, защото ми се падна точно този мъж, с когото сме много еднакви. Не вярвам, че противоположностите са сполучлива комбинация, може да се привличат, но то е с къс фитил. Трябва да си търсим партньори, които са ни съмишленици и са ни фенове в най-добрия смисъл. Аз съм негов тежък фен, смятам, че той е изключително талантлив – и в музиката, и в рисуването, и във всичко, което прави, за кулинарията да не говорим. От друга страна, и той ми е фен на мен и на това, което правя. Това е любов – да си щастлив от постиженията на партньора си. Но според мен това не е лесно за намиране. Май даже се просълзих леко. (Смее се.) Донякъде е късмет, донякъде е правилно позициониране на физическата ни форма в средата. Избирайте си компанията и с какви хора общувате. Ако някой ви кара да се чувствате зле, това не е вашият човек. Любовта, както и приятелството, може да съществува само когато човекът отсрещата те кара да се чувстваш добре. Толкова е просто. Всичко друго е излишно и трябва да си ходи.
Доколко се намесва в музиката, която правиш?
Ясен ми е много полезен. Той има усещане за моето звукоизвличане, което аз няма как да имам от своя гледна точка. Вили пък има своя си концепция и тя много се различава от тази на Ясен как трябва да пея, но някъде по средата аз се ориентирам и се получава добре. Освен това много харесват нещата, които сме направили с Вили, и има желание всички да ги ремиксира, а аз нямам нищо против. Отделно с Ясен си правим трипхоп, електронни неща, които са като саундтрак на филм. Догодина може да пуснем това, което правим с него. Сега ще станат 10 години, откакто сме заедно и имаме страшно много натрупан материал, поне за три албума, така че все нещо ще излезе.