Фотография: Profimedia, СМЛФ, Colibri
Четейки "Скъпи Пиер Паоло", си пренасях ту в Италия, ту в Африка и най-вече в онзи бохемски кръг на Дача Мараини, в който са били Алберто Моравия (двамата имат дългогодишна връзка), Мария Калас и, разбира се, Пиер Паоло Пазолини. По повод 100 години от рождението му миналата година една от най-значимите представителки на съвременната италианска литература и драматургия представя на публиката този сборник с писма, които пише към любимия си приятел. Самотни разходки из дюните на морския бряг, неуморни пътешествия в Африка, страстни дебати по обществено-политически теми, поезия и късчета живот, догадки за неразкритото и до днес убийство на големия творец се преплитат в едно общо безвремие на сънувано и преживяно. В книгата, издадена на български от Colibri, присъстват образите на някои от най-известните италиански интелектуалци и артисти на двайсети век в пулсиращата духовна среда, в която самата авторка израства и твори. Именно за представянето на "Скъпи Пиер Паоло" Дача Мараини беше в София в рамките на Софийския международен литературен фестивал. Ние имахме възможността да се срещнем лично с нея, за да ни разкаже за това толкова скъпо за нея приятелство и за Пиер Паоло Пазолини такъв, какъвто само най-близките му хора са го познавали.
Първоначално сте отказвали да напишете книга за Пиер Паоло Пазолини, защото сте се страхували, че ще изгубите спомените си него. Но все пак държа в ръцете си книгата "Скъпи, Пиер Паоло". Как се чувствахте, докато я пишехте и се връщахте към всички тези спомени?
Всичко започна с един сън. Една нощ го чух да се разхожда по покрива, видях го и го попитах: "Какво правиш тук?", а той отвърна: "Искам да направя филм", "Добре, разкажи ми за него", казах аз и наистина имах усещането, че е жив. Той започна да ми разказва някаква история, докато не започнах да чувам гласове зад себе си. Обърнах се и видях сенки на хора и по-точно на техническия екип, с който той работеше. Те говореха: "Дача, кажи му, че е мъртъв. Той не може да направи филм." Тогава той каза: "Знам, че съм мъртъв, но искам да го направя", което ми се стори много красиво. Именно този сън ми даде усещането, че имам да му кажа нещо и докато пишех, се върнах към някои спомени. Спомени, които всъщност бях забравила. Затова съм щастлива, че написах книгата. Тя ми върна всички спомени с него.
Беше ли донякъде терапевтичен за вас този процес?
По някакъв начин да. Мисля, че не само за писателите, а и за всички хора писането е средство за самоанализа. Влизаш навътре към подсъзнанието и освобождаваш нещо от себе си, което може да бъде много полезно.
В книгата споделяте как Ориана Фалачи е описвала Пиер Паоло, как сте го възприемали вие, но как ви се иска да бъде запомнен от хората?
Публичният му образ се приемаше негативно, възприемаха го като враг на хората, за което допринесоха медиите. Обвиняваха го за тази негова враждебност. Но от друга страна, сред неговото обкръжение и приятелите, които го обичаха, той беше напълно различен човек. Беше нежен, мил и деликатен. Така че исках да покажа тази негова страна от характера, която е абсолютно противоположна на начина, по който беше възприеман в Италия.
Книгите, които писателите оставят след себе си, обезсмъртяват ли ги по някакъв начин?
Да, ако книгите са добри. (Смее се.) Има много писатели, които са забравени след тяхната смърт. Но ако един писател напише книга, която е актуална не само за неговото време, но и за следващите поколения, тя ще остане. В Италия мога да бъдат дадени доста примери с писатели, които стават много популярни, но след това бързо биват забравяни.
Разкажете ми за вашата обща любов с Пиер Паоло към Африка. Какво ви отвеждаше там толкова много пъти?
Той винаги търсеше истината и чистотата в хората. Опита се да го направи в родния си град, но беше разочарован и се премести в Рим. Именно хората от римските предградия го вдъхновиха за книгите Vita violenta и Ragazzi di vita, където по някакъв начин ги идеализираше. След това отново се разочарова и предположи, че това, което търси, може би ще го намери в Африка. Тъй като вече бяхме приятели, започнахме да пътуваме заедно. Може би ходихме около десет пъти. Но тогава Африка беше друга, напълно различна отсега. През последните 10-20 години тя се промени, заради болестите, икономическите кризи, климата, фанатичната религиозност. Сега е по-трудно да обикаляш там. Докато през 60- и 70-те ние го правихме доста често. Африка беше бедна, но не и опасна. Този фанатизъм не съществуваше. Можехме да ходим навсякъде съвсем спокойно и беше толкова красиво. Тази дива природа, която доминира там, е нещо, което не може да се види в Европа. Другото, което ме изумяваше, бяха животните –да ги наблюдаваш в собствената им среда, а не в зоопарк. Това беше Африка, която той обичаше. Много искаше да заснеме филм там, да направи своя версия на „Орестия" на Есхил, и то изцяло с чернокожи. Но докато обикаляхме и търсехме локации и хора, дойде телеграма от продуцента, че италианците не са готови да гледат филм с чернокожи. И той спря, защото спря финансирането. Така трябваше да се раздели с тази своя идея.
Били сте много близки, но има ли някакво влияние Пиер Паоло върху вас като писател?
Трудно е да кажа, защото аз съм от семейство на писатели и започнах да пиша от много малка. Запознах се с него, след като вече имах издадени няколко книги. Да, винаги е имало обмяна на идеи, които идват и си отиват, както се случва между приятели.
Тогава кой или какво е повлияло на вашето писане, когато сте започнали?
Когато бях на 2 години, заминахме за Япония и пътувахме с кораб. Бях много привлечена от разкази и романи, които бяха свързани с морето. Четях Конрад, Мелвил. Това беше първата ми любов по отношение на книгите. След това се появи руската литература с Достоевски, Гогол, френската - с Пруст, Балзак, след това английската… Когато четеш много, се влюбваш в писателя и след това преминаваш към следващия.
Пишете в книгата, че в днешно време писателите се събират само на панаири на книгата или на представяния, докато по онова време вие сте се срещали постоянно и без причина.
Да, времената се промениха и не знам защо. Преди писателите и като цяло артистите в Рим, но и по другите големи градове, се виждахме постоянно без уговорки, без причини, просто за да се наслаждаваме на компанията си. Днес това го няма. С всички мои приятели, включително и от по-младите италиански писатели, се виждаме само по официални събития като панаири на книгата, участия в телевизии или публични срещи. И мисля, че с това изгубихме нещо важно.
В предишно интервю споделяте, че едно от нещата, които сте научили от Алберто Моравия, е, че добрите писатели разголват себе си и емоциите си. В това ли се крие успехът на една книга?
Да, абсолютно. Писателят трябва да бъде откровен, трябва да влезе в реалността напълно обезоръжен, дори слаб. Затова писателите често са възприемани като врагове на различни режими, преследвани са, изгаряни са книги. Но писателите знаят, че най-добрите оръжия са думите. Аз също мисля, че именни те са нашето оръжие.
Коя е била най-трудно написана книга от вас, чисто емоционално?
Не знам, според мен емоциите и рационалността трябва да могат да се съвместяват. Не може да се отделят. Не може да отделяш емоциите от разума. Трябва да има връзка между тях.
Коя е историята, която сте искали да разкажете, а още не сте успели да го направите?
Може би успях да го направя с последната ми книга, която излезе преди два месеца. Тя е за престоя ми в следвоенен лагер в Япония, когато бях малка. Това е книга, която исках да напиша от години, но не можех. Беше много болезнено, защото е като рана, която отваряш отново. Но сега, с всички тези войни, които се случват, мисля, че е важно да се пише за това и ето, че я завърших.
Ориана Фалачи пише в книгата си „Писмо до едно неродено дете", че нейната майка й е казвала, че да се родиш жена е нещастие. Какво мислите за това, особено в наши дни?
Тук може да се повдигне въпросът за аборта, който е вид насилие срещу женските тела. Единствената алтернатива е превенцията. Но, знаете ли, в продължение на векове жените никога не са били свободни да избират дали искат дете, или не. Мисля, че никоя жена не иска целенасочено да прави аборт и че протестите, свързани с неговата забрана, са свързани повече с това, че жените искат да покажат, че са свободни да избират. Ако живеем в общество, в което жените са свободни, абортите дори няма да съществуват. Това е моето мнение.
Мислите ли, че жените сега са свободни и са също толкова влиятелни и равнопоставени с мъжете?
Не. (Смее се.) Да, има по-голяма свобода, много жени вече имат достъп до професии, до които преди не са имали. Например моята баба е била певица, имала е невероятен глас, но не е била допускана до сцената, защото певиците са били възприемани като проститутки. Сега не е така и въпреки това има едно голямо „но". Жените все още трябва да работят много повече, за да получат признание като професионалисти в дадена област. И вие го знаете много добре. В същото време онова, което се случва в Иран, рефлектира и на нас, защото това не е отделен свят и в голяма част от него жените все още нямат права. Затова има още много работа, която трябва да бъде свършена в това отношение.
