Фотография: NOVA/Красена Ангелова, личен архив
Пътят на Сара Драгулева минава през фотографията и професията на модел, за да поеме важен завой към НАТФИЗ и да стигне до снимачната площадка. Нищо друго не може да даде израз на нейната емоционалност, както всяка една роля, в която влиза като актриса. Емоционалност, която иска да предаде и на зрителите – да почувстват, да помислят, да се посмеят, да се разплачат, и тепърва ще изкачва своите стъпала към сърцата им. От този сезон гледаме Сара не само на малкия екран в сериала на NOVA „Алея на славата", но и на сцената на МГТ „Зад канала", където имаше своята премиера с представлението „Джъмпи". Роли, които идват след един по-труден период, защото никога не стигаме лесно до щастието, нали. За новите вълнуващи проекти, за уроците по пътя, за терапията като измъкване от тъмнината, и все пак за любовта с Папи Ханс си говорим с актрисата, която не спира да бори страховете си, просто защото знае, че най-хубавото се крие отвъд тях.
Първият сериал, в който си участвала, беше „Братя". Сега си част от „Алея на славата". Какво разстояние мина от единия до другия и сега по-уверена ли се чувстваш на снимачната площадка?
Със сигурност опитът, който придобих в „Братя", беше огромен, защото снимах в сериала четири сезона, което означава около две години. Научих се на голяма част от техническите условности в професията, както и да владея добре гласа, интонацията си, защото работата с микрофон е особена и няма общо с театралната постановка. В киното трябва да си по-обран, естествен. Вълнувах се, че започвам снимки за „Алея на славата", защото имах един период от около година, който наричах дупката след НАТФИЗ, в който нямах много проекти. Но аз винаги се съмнявам в себе си, т.е. не съм отишла на снимачната площадка с увереността, че вече съм се снимала някъде, по-скоро се колебая дали успявам да оправдая собствените си очаквания, защото те са високи. Причината, заради която започнах въобще да се занимавам с това изкуство, бяха основно чувствата – тези, които получавам като зрител, и тези, които искам да предам като актьор. За мен това е най-важният критерий и често се съмнявам дали успявам да развия тази чувствителност, която да предам на другите. Когато в дадена сцена нямам възможност да развия каквато и да било емоционалност, се стремя да бъда автентична и органична. Дали се получава, зрителите ще кажат, аз не мога да си сложа оценка. (Усмихва се.)
Какво си взимаш от участието ти в „Алея на славата"?
Най-хубавото нещо, което ми се случи, е, че една от сцените беше точно това, за което говорих преди малко – беше емоционална. Влязох заредена емоционално в нея и тази емоция се превърна в истинска – сега, тук, заради това, което се случва. Беше невероятно, защото беше това, което си представям и винаги съм се опитвала да правя. Колегите ми също го усетиха. Даже ще си позволя да цитирам Борислав Чучков, който каза: „Почти ме разплака, а моят персонаж не би трябвало да се разплаче в тази сцена". Сега ми е интересно да я видя монтирана на екран и дали ще почувствам това, което беше тогава. Това е най-хубавото ми изживяване със сигурност. Взех си много неща, разбира се, от работата с Виктор Чучков, с Ники Илиев, с когото съм работила и в „Братя", с операторите, новите чисто колегиални връзки, които заформихме. Щастлива съм. Определено е проект, който ми донесе много позитивни емоции.
НАТФИЗ обаче не ви подготвя много за киното.
Не, но от друга страна, аз имах щастието да уча при проф. Здравко Митков, който е известен в средите ни с действения си анализ на персонаж, на изречение, на дума, на сричка, на всичко, което съществува в един материал – то трябва да се разчопли и разчовърка, както и органичното представяне на всеки актьор на сцената. Така че до някаква степен съм била една идея по-подготвена за киното.
Познавам те още когато беше модел. Първо беше моделството или по-скоро актьорското майсторство – как пое по този път?
Първо беше фотографията, защото аз съм завършила Професионална гимназия по полиграфия и фотография с профил „Фотография". Като модел започнах да се снимам около 15-годишна. После преустанових. Сега пак снимам като фотограф, имам си профил в Instagram – @somesara.jpg. Снимам предимно колеги от представления – тези моменти, които винаги ми се е искало някой да бъде там и да улови. И си казах – ето, аз ще бъда този човек. Покрай Instagram моделството малко се сля с този модерен израз инфлуенсър. Затова си подбирам ангажиментите, минала съм през всякакъв вид снимки и роли като модел и вече по-обрано действам в тази посока.
Но е можело в НАТФИЗ да запишеш фотография, а започваш да учиш актьорско майсторство. Как се случи този преход, или завой по-скоро?
Винаги е била моята чувствителност, която съм знаела, че трябва по някакъв начин да развивам. Дълго време си мислех, че това ще стане покрай моделството, но една зима снимах видеоклип с режисьора Мартин Макариев. Тогава с него се заговорихме за актьорското майсторство и той каза: „Няма да стане без НАТФИЗ, трябва да минеш оттам, такъв е пътят". И аз го послушах, записах се, влязох същата година и завърших за изненада на много хора, включително и на моя професор. (Смее се.)
Защо за изненада?
Защото има едно неписано правило, че професорите не пускат студентите си да работят, докато са в Академията, а аз поемах този риск, въпреки неодобрението на моя професор, за което не съжалявам, но с него минахме през големи спорове и негативни емоции. Сега съжалявам за някои постъпки спрямо него, спрямо колегите ми, но това е бил пътят ми. Аз си го изисквах и просто на мен ми се размина.
Кой е най-ценният урок, който си получавала по този път?
Едно чудесно клише – винаги да правя това, от което се страхувам. Т.е. вървиш срещу страха. Винаги. Там се случват най-хубавите неща. Например изпитвах огромен страх от това да отида при професора, за да му кажа, че ми се засичат снимки с репетиции, че не мога да дойда… Той ме махна няколко пъти от дипломното представление, защото не съм отишла на репетиции. Да, имахме си своите моменти, но вътрешно съм усещала, че е правилното нещо и че не трябва заради това, че се страхувам от неговата позиция, да пренебрегвам своите лични разбирания къде искам да се намирам като човек, като актриса.
От този сезон обаче правиш големия си дебют и на професионалната театрална сцена с представлението „Джъмпи".
Да, изключително съм щастлива и благодарна на режисьора Стоян Радев, с когото направихме това представление, и на директора на МГТ „Зад канала" Бина Харалампиева за възможността да играя на сцената на този театър. Стоян Радев ми предложи ролята на Тили, която е едно 16-годишно момиче, и срещнах огромни трудности в това да я разбера, защото тя е много далеч от мен като тийнейджър. Премиерата на „Джъмпи" мина и обратната връзка е доста позитивна. Аз се окрилих, повярвах си една идея повече. За мен е огромно нещо и се радвам, че успях да го защитя.
Преди малко спомена за тази едногодишна дупка след НАТФИЗ. Какви мисли ти минаваха през главата, имало ли е момент, в който си искала да смениш пътя или посоката, или платформата за изява, която ти дава Instagram, те е държала?
Не, нищо не ми дава това чувство на удовлетворение и на смисленост, което ми дават репетициите, снимките, представленията. И, да, имаше момент, в който се замислях не да сменям пътя, а да намеря нещо друго, което ме вълнува. Но при актьорите е трудно да намерят тази допълнителна работа, която да вършат, докато дойде моментът за снимки или репетиции. Беше много тежко. Това беше периодът, в който започнах да се срещам с психолог, да работя над други мои проблеми. Това беше едно от нещата, които ме извадиха от тази дупка. Работата с терапевт е изключително полезна в моменти, в които нямаш работа, защото, когато не си активен, когато няма за какво да мислиш, започваш да се вкопчваш в хора, в случки и да мислиш само за това, което пък води до нервен срив рано или късно.
Но все още има хора, които не обръщат достатъчно внимание на психичното си здраве и приемат терапията като нещо ненужно.
Това е белег на нашата народопсихология – каквото се случва, се случва вкъщи и не излиза оттам. Има го този лаф – българинът мисли как да не настине или да не се мине. Не трябва да показваш, че имаш слабости, че си разклатен психически, а отивайки на терапевт, признаваш, че имаш проблем. Но е много важно и все повече хората започват да се отварят към работата с терапевт и виждат, че има полза. Няма човек, пред когото да не споделям колко огромна заслуга има моята терапевтка във всеки един аспект от живота ми. Изключително съм благодарна, че предприех тази стъпка. Но финансовата част също е голяма пречка за това да се грижим за себе си – да се храним здравословно, да спортуваме, да обръщаме внимание на менталното си здраве. Това не е фактор, който може да изключим от уравнението. Затова не смея да съдя абсолютно никой, който не е направил тази стъпка.
Човекът до теб подкрепя ли те по този път, по който вървиш?
Човекът до мен е чудесен и не само ме подкрепя. Винаги, когато се съмнявам в себе си, той е този, който ме мотивира. Сега покрай премиерата и двамата изпитвахме огромен страх, защото той е най-големият ми коректив за професията. Както вероятно хората са запознати, той тъче на няколко стана и всички те се занимават с някакъв вид артистичност и изкуство, замесен е от такова тесто и има широк спектър от познания. Той се страхуваше какво ще види, а аз – дали ще успея да оправдая тези очаквания, защото ние много говорим за това какво трябва да бъде, какво искаме да бъде, какво искаме да виждаме, какво искаме да се променя, какво искаме да се случва. Когато излязох от салона, ме целуна, подари ми цвете и отиде на участие. Но това е нашият живот. По-късно, когато се видяхме, той ми каза: „Ти надскочи многократно всичките ми очаквания". За мен това беше всичко, наистина всичко. Просто му имам огромно доверие, както и той на мен.
Доколко ти си част от нещата, които той създава…
Ние често работим заедно по неговите песни, като аз се включвам в текстовете и всъщност някои от най-харесваните му парчета сме ги писали заедно на дивана вкъщи. Естествено, той е главният двигател на цялото си творчество като певец, музикант, той си прави нещата, а после Виталий Езекиев доизпипва каквото трябва. Така че сме една добре сработена машина.
А критикувате ли се един друг?
Аз като една Дева не му спестявам абсолютно нищо. (Смее се.) Често спорим за това как поднасям информацията, защото казвам всичко, което мисля, а той, благодарение на големия си опит в рекламата и работата с много хора, се е научил да бъде по-дипломатичен. Критикува ме, разбира се, но го прави по-скоро през шегата. Хубавото е, че всеки сам се осланя на своите чувства и когато единият каже: „Довери ми се, това не е така или това е така", другият отстъпва.
Пречи или помага това, че и двамата сте популярни и че връзката ви донякъде е на показ?
В света, в който живеем, хората искат да виждат, че нещо се случва и то е хубаво, успешно. От друга страна – не съм съвсем сигурна дали могат да разберат колко много работа се изисква от двама души, които са популярни, за да могат да останат заедно. Това, с което някога съм имала проблем, е „Сара на Папи" и някакви подхвърляния за шуробаджанащина. Първо – в това няма нищо лошо. Естествено, всеки, който има възможност да помогне на партньора си, би го направил. Второ – аз знам какви са качествата ми и знам, че това, че някой ми е помогнал за нещо, не означава, че ще се задържа там, че ще успея да накарам хората да ми повярват. Всичко зависи само и единствено от мен. Може би и двамата по някакъв начин се опитваме не всичко да е на показ, да се пазим. Но няма да лъжа, че винаги ми е приятно да празнувам любовта ни - било то "публично", просто защото знам колко усилия сме положили и двамата – да продължаваме да се обичаме както в първия ден, когато сме си "стиснали ръцете", че ще вървим през този живот заедно.
