Фотография: Ивайло Петров, Ciela
"Никой не заслужава да расте в един непораснал свят, въоръжен с картечници и тежка артилерия", пише в новата си книга Захари Карабашлиев, която му донесе наградата "Златен лъв". И въпреки че историите в нея се случват преди повече от век, те отекват силно в съзнанието ни, слушайки поредната емисия новини за войните, случващи се толкова близо до нас. Много болка и жестокост има в "Рана", но и смелост, състрадание, любов, спасение и едно напомняне, че понякога трябва да затворим очите си, за да виждаме по-добре. За пътя към "Рана", за писането, за непознатите страници в българската история и за раните в съвременното общество си говорим с писателя, който с всяка книга успява да покаже различна страна от себе си като автор.
В новата си книга се връщате назад в миналото. Защо решихте да се фокусирате точно върху периода преди и около Първата световна война, върху непознатите страници в българската история от него?
Точно защото са непознати страници. И защото са драматични страници. И романтични. И в някакъв смисъл обясняващи съвремието ни сега.
Дълго време правите проучване, изследвате стотици източници, но в кой момент усетихте, че сред потока от информация сте стигнали до историята, която искате да разкажете в "Рана"? Търсехте ли някаква различна истина с написването ѝ?
Проучванията могат да продължат с години, поне при мен е винаги така, докато не стигна до някаква определена, лична история, която да ме дръпне и да ме задържи при себе си. Обикновено това се случва доста време след като съм започнал и съм изчел какво ли не по темата, след като съм потънал изцяло във времето, епохата, настроенията, логиката на света тогава. И обикновено един главен герой или героиня излиза на преден план, "проговорва" ми и повежда разказа. Тогава аз просто го следвам и опитвам да не преча на историята да се разгърне сама, оставям го да ме води и с него стигаме до финала. Аз се вълнувам искрено, когато го следвам, за мен това е пътешествие в непознатото, изпълнено с приключения, конфликти, опасности, емоции. Когато започвам да пиша нещо такова, аз нямам предварително избран "план" и набелязана "цел". Това би било скучно.
Колко време ви отне написването ѝ и имало ли е момент, в който сте спирали или ви е било трудно да продължите, защото в книгата има много жестокост и болка?
Няколко години. Веднага след "Хавра", което беше през 2017 година. Но тогава завърших „Опашката", която пък беше започната през 2014 година. При мен книгите се „застъпват" една с друга — явно така работи мозъкът ми. А колкото за болката в „Рана"… да, беше тежко за написване. Имаше моменти, в които спирах да чета източници за това, през което са минали наши предци, сънародници, бежанци… Просто спирах, казвах си: „За днес толкова мога да понеса". Защото в съседната стая си играят децата ми, аз чувам техния смях, техните гласове. А от страниците ме разкъсва болката на тези наши страдалци, прародителите, бежанците от пепелищата в Тракия през 1913 година, ужасът, през който минават, за да спасят себе си и децата си, за да продължат рода. През колко болка са минали. Запознавайки се с техните страдания тогава, ние можем да видим, че нямаме никакво право на отчаяние днес.
Но пък има и любов. Това ли е чувството, което най-много ни помага и спасява, когато се изгуби надеждата?
Да. Любовта е онази нишка, която ни крепи, когато всичко загива. Нали се сещате за апостол Павел в Библията: „И тъй, остават тия трите – вяра, надежда и любов. Но най-голяма от тях е любовта".
Посвещавате книгата си на незапомнените. Липсва ли ни наистина памет към онези времена, в които ту сме се съюзявали със съседите си, ту сме се били с тях? По-удобно ли ни е да не помним миналото?
Удобно или не – не го знаем, не го помним, не се учим от него. Било е скрито от нас между 1944 и 1989 година по простата причина, че воюваме срещу руснаците през Първата световна война и ги побеждаваме и изтласкваме на север отново в тяхна територия. Никой не е искал да ни признае, че освобождаваме Добруджа от „освободителите" си, просто не е било възможно. Затова и не се изучаваше в учебниците, беше скрито. И две поколения пораснаха с подменена история. След 1989 година тя просто остана почти същата. И тази България, с която можем да се гордеем, остана незапомнена, тези наши страдалци и герои – незапомнени. На тях посветих книгата.
Какви според вас са най-големите рани на съвременното общество?
Те не са една и две. Но сега коренът на всички е невежеството. Защото заради него огромна част от нашите съвременници не успяват да разделят лъжа от истина, зърно от плява, кланят се на фейк идоли и губят посока. Противоотрова за невежеството е, разбира се, образованието. Там заедно с математика и химия ние трябва да учим децата си на общочовешки ценности и хуманизъм.
„Битката се разпалва от страха на войниците, а войната – от страха на политици и владетели. Страхът е огнивото на човечеството… И колко далеч трябва да стигне, за да осъзнае, че се движи с погрешното гориво в неправилна посока?" – пишете в „Рана". Виждаме в момента какво се случва в Израел. Можем ли да кажем, че сме свидетели на поредната липса на осъзнаване на този страх, който историята многократно е доказвала колко безмилостен към другите може да бъде?
Човечеството се движи от две основни, фундаментални стихии – любов и страх. Едната създава войни, другата – мир. Тези, които опитват да се представят за миротворци, а започват войни, привличат страха за свой съюзник. И винаги успяват в началото. Но никога задълго.
Има ли го сега този идеализъм, който се откроява при част от героите в „Рана"?
Има го. Но няма контекст, който да го направи видим.
Един от любимите ми моменти в книгата е сцената със Сава и Лена и локвата тъмна вода, когато пишете „какво чудо е детският свят – да вижда това, което има значение". Защо според вас, пораствайки, губим това си умение и непрестанно си припомняме онази реплика от „Малкият принц", че същественото е невидимо за очите?
Защото злободневието (вижте каква дума „злобо-дневие") успява да замъгли погледа ни с годините. Неслучайно в индуизма се говори за „булото на Майя", което пречи да виждаме това, което е истинско, да виждаме същината на света. И в предишна своя книга – „Жажда", съм разглеждал този проблем – разликата между това да гледаш и да виждаш. Един сляп човек може да вижда, без да може да гледа физически. Докато всички ние, (уж) зрящите, пропускаме да видим най-важното, дори когато е пред очите ни.
Сякаш през погледа на децата войната изглежда още по-безсмислена. Какво мислите, че ще си спомнят децата, които растат в днешното време?
Те живеят в собствен свят и само откъслечно, донякъде, в света на възрастните. И от „света на възрастните" те ще запомнят нашето отношение към тях, нашите думи, нашите жестове, нашите реакции… Но повече от това ще си спомнят приказките и историите, които им разказваме. С тях ние градим тяхната ценностна система, техния морален кодекс, тяхната „библиотека".
След толкова успешни книги и драматургии зад гърба си, пристъпвайки към ново произведение, успявате ли да се абстрахирате от очакванията, които биха имали вашите читатели, от отговорността към тях?
Не се опитвам да се абстрахирам. Но не се поддавам на изкушението да правя повече от същото, да дам това, което се очаква от мен. Както виждате – всяка моя книга е с различна тематика, жанр, герои, времеви пластове. Аз съм различен автор във всяка следваща своя творба. И нямам намерение да доскучавам нито на хората, които ме четат, нито на самия себе си.
Наскоро ми попадна реплика във филм, която гласи, че писането се случва тогава, когато не ни е останало нищо друго. При вас кога се случва?
Нощем.
