Фотография: Jonny Marlow
При Хенри Лойд-Хюз е само 9 ч. сутринта, но вече чувам: „Хей, как си?", с голяма усмивка и изключително положителна енергия, които се усещат и в гласа. Актьорът току-що се е прибрал от Ню Йорк след престур за We Were The Lucky Ones. Новият проект на Hulu, базиран на едноименния роман на Джорджия Хънтър, разказва личната история на семейството ù по време на Втората световна война. И макар темата за Холокоста да е деликатна, минисериалът, който не претендира за пълна историческа точност, но се доближава максимално до нея, е емоционално издържан и оценките на критиците го потвърдиха още с премиерата на първия епизод в края на март. Няколко дни по-късно Хенри е обратно в Ел Ей за още интервюта. Първото за деня е с мен. Той потвърждава, че е в „зоната", и докато настройва слушалките си, започва да отговаря на първия ми въпрос. Директно. Конкретно. Без да се замисля. Сещам се за страхотната му роля в Ragdoll с Луси Хейл, който категорично заслужаваше втори сезон. Темата обаче е друга.
Някъде прочетох, че решението дали да се включиш в даден проект зависи от това колко е различен спрямо предишните. Какво беше различното в We Were The Lucky Ones?
Това е много добър въпрос. Участвал съм в други исторически проекти, но никой от тях не е бил толкова истински и автентичен. Начинът, по който Джорджия е написала книгата, а Ерика – сценария, предлага история и същевременно усещане за трилър. Героите са модерни и истински.
Знаеш ли, мислех си го, докато гледах епизодите. Буквално можеш да се поставиш на мястото на всеки от тях.
Благодаря, че го казваш, защото мисля абсолютно същото. Преди първия и последния епизод ни събраха да репетираме, но и да поговорим за шоуто, за семейството, за връзките между членовете в него. Прекарахме време заедно. Много време заедно. Част от сцените, които виждате в началото, буквално са импровизация. По време на вечерята нямаше сценарий. Когато си актьор, това е малко изнервящо. Очакваш някой да ти каже какво да направиш. Режисьорите ни помолиха за доверие, тъй като търсеха чувство. Обещаха да използват само добрите моменти. (Смее се.) Без грешките и репликите, в които акцентът ни предава.
Въпросните разговори ли помогнаха за изграждането на динамиката с останалите от каста?
Аз самият съм най-голямото от шест деца и знам от личен опит, че динамиката с всеки от братята и сестрите ти е различна. Няма универсален стандарт. Поработихме върху тези чувства и с екранната ми съпруга. Двамата с Моран говорихме дълго, преди да започнем снимките – какво е да си в брак, в истинска връзка, да обожаваш човека до себе си, да ти пука за него. Очевидно е, че изпитват страст един към друг, но няма как да го разбереш, ако просто се появиш на снимачната площадка и кажеш: „Хей, аз ще играя жена ти".
Кое беше качеството на Генек, което веднага откри в себе си?
Определено се разпознавам в това, че той е най-големият брат. Също е човек, който си слага смелостта на лицето и използва хумора като защитен механизъм. Това е първичният му инстинкт. В началото избира да е повърхностен и уверен, но мисля, че специфичното чувство за хумор го има и при мен.
Разбирам, че наистина си отделил време да помислиш за него.
Странното е, че знаеш как траекторията просто ще го отведе до онова мрачно място. Често, когато снимаш телевизия, не работите върху епизодите в поредност. Тук имахме привилегия и късмет, защото трябваше да построят невероятно точна реплика на съветски гулаг в провинцията. Изведнъж се завихри най-голямата снежна буря за последните няколко години. Димитър, екипът очакваше да поръча фалшив сняг и да използва специални ефекти. Времето вероятно ни спести около 300 000 долара. Разсеях се, но имам предвид, че цялото преживяване наистина беше реалистично и можеш да го разбереш, когато гледаш сериала.
Факт, има исторически детайли, но има и много емоция, която е в сърцето на шоуто.
Мисля, че работи заради това. Най-добре е за зрителите, когато се влюбят в персонажите от самото начало и искат да ги проследят занапред.
"Не бях най-високият в класа, нито най-добре изглеждащият, но знаех, че останалите ме харесват на сцената"
Да разберат накъде ще ги отведе животът.
Точно.
Сериалите в епоха често са забавни за гледане, но още по-често вкарват излишна претенциозност, помпозност и сложност. Как ги избегнахте?
Ние като актьори трябва да слушаме, да внимаваме с акцентите, да носим костюмите и т.н. Истинският ангажимент обаче е за дизайнерите, арт директорите и всички от гардероба. Тяхната работа е колосална. Ще се съгласиш, че костюмите са уникални, но има толкова много други детайли. Виж сцената на гарата в края на първи епизод. Намериха тази сграда в Букурещ, някога е била редакция на вестник. Превърнаха я в гара с влакове и вероятно около 200 статисти. Всеки от тях с костюм, шапка, куфар, шал, подходяща прическа и т.н. Полагат се много усилия, които често остават подценявани. Това е любовта, която трябва да вложиш, ако искаш да правиш телевизия. Не става дума за специални ефекти, а за истински хора.
Не знам за теб, но винаги, когато пиша история за живота на някого, спирам и отделям може би повече от нужното време, за да помисля върху него. Какво е чувството да играеш съвсем реален човек на екран?
Разполагахме с много ресурси. Генек е бил адвокат. В архива открихме документ, дълъг около 20 страници. Със свои думи той разказва детайлно какво се е случило по онова време. Усеща се гневност, но е написан в правен стил и с куп фактологични уточнения. Много по-различно е да играеш измислен герой. Тези детайли ти дават знак как е работил мозъкът на въпросния човек. Не съм имал възможността да говоря лично с него, но комуникирах с хора, които са го познавали, които си спомнят качествата му – щедростта, чара, какви подаръци им е купувал от различни пътувания.
Това го прави по-лесно или по-трудно?
За мен беше по-лесно. Разбрах същността на героя от самото начало и това ми даде свобода. Допълнителната информация предлага допълнителен слой, така че имах увереността, че вървя в правилна посока.
Може да се каже, че актьорството е навсякъде в семейството ти. Винаги ли си знаел, че искаш да се занимаваш с него, или по-скоро е щастливо стечение на обстоятелствата?
Не знам някога да съм мечтал за това. Спомням си, че когато бях на пет или шест, излязох на сцена за представление. Трябваше да изпея песен от един стар мюзикъл, едва ли я знаеш. (Тук започва да цитира няколко фрази, но се прекъсва от собствения си смях.) Нямах никаква представа какво правя, но си спомням реакцията на публиката. Всички решиха, че е много забавно. Учителят ме прегърна след слизането от сцената и каза, че съм се справил брилянтно. Вероятно това ме е накарало да се замисля. Честно казано, не бях Бог на спортовете или науките. Не бях най-бързият спринтьор, нито най-високият в класа, нито най-добре изглеждащият, но знаех, че останалите ме харесват на сцената. Не знам дали отговаря на въпроса ти, но не съм гледал на актьорството като съдба, а по-скоро като на единственото нещо, в което съм добър.
Значи не е темата на повечето семейни събирания.
Семейството ми е тук точно сега. Брат ми пристигна в Ел Ей, за да ме види, всъщност е в другата стая със сина си. Интересуваме се от това, което правим. Сестра ми например е спортен коментатор. Толкова е популярна във Великобритания, че каквото и да направя, няма шанс да я настигна. Тя е известната вкъщи. Веднъж, докато се подготвях за снимки, гримьорката каза, че гаджето ù е развълнувано от този ангажимент. Помислих, че ме е гледал някъде. Тогава тя попита дали сестра ми е Фло Лойд-Хюз. Оказа се, че той обича подкаста ù за футбола и т.н., и т.н. Напълно окей съм с този факт. (Смее се.)
Мисля си, че сега определено би поискал твоя снимка или автограф.
Благодаря ти пак. Оценявам факта, че си успял да разбереш героите и да се свържеш с тях. Направихме всичко възможно да разкажем историята правилно. И аз се вълнувам, когато я гледам, а знам какво предстои. Явно това се случва и с другите зрители. Добър знак, мисля.
