Фотография: Личен архив
Ако на 29 март не сте сред петте хиляди почитатели на Папи Ханс, които са се снабдили с билети за най-мащабното музикално събитие в първата половина на годината – концертът с лиричното заглавие "Цветовете на тъгата", значи изпускате не само незабравимо артистично приключение, но и среща с най-романтичния поет сред певците и амбициозен певец сред поетите.
Иначе невероятните му родители, фини интелектуалци, оставили и оставящи следи в българската култура – покойният му баща, професорът по английска литература и безпощаден критик Владимир Трендафилов, и майка му Кристин Димитрова, писател и изтънчен преводач от английски език, са му дали името Константин. И когато се сещаме за това, наум ни идва култовият филм с участието на Киану Рийвс – "Константин". И Константин, и Киану обичат прилепналите черни кожени панталони, качественото съдържание в музиката, поезията, киното и хората.
Може и да ви учуди, но Папи, както ще го наричаме отсега нататък, е голям хуманист. Доказва го с поезията, песните, предизвикателствата си. Едно от тях го постави сред участниците в емоционалния проект на фондация Emprove – "Чуй гласа ми" преди две години. Благодарение на силата да разкаже за пробойните в детството си, Папи даде кураж на много мъже и момчета да осъзнаят, че силният пол не е значка, а монета с две лица. Надявам се обаче, че на 29 март Папи ще покаже и ще даде всичко от себе си, така, както направи по време на интервюто за GRAZIA. След разговора ни очакваме с нетърпение не само концерта, но и следващата му книга. А понеже си е киноманиак, започваме с препратка към друг любим филм – "Нос страх" на Мартин Скорсезе, в който полицаите оглеждат Робърт де Ниро, обсипан с татуировки, и казват: "Този не знам да го гледаме ли, да го четем ли".
Папи, всички албуми, три на брой дотук, са твоите емоционални татуировки. Какво ще кажеш – да те четем или да те слушаме, макар да си еднакво добър в двете – музиката и поезията. Не е ли малко страховито да правиш рефлексии на личния си живот в песните?
Откровено казано, не знам дали е страховито. Може би за другите хора е. Аз съм роден с емоционален ексхибиционизъм, когато говорим за писане на текст. До голяма степен, ако текстът, който пиша, не ме кара да се чувствам неудобно да го прочета, значи вероятно просто дрънкам някакви общи приказки. Такъв ми е стилът, може би. Или жанрът, който си създадох. Но така ги виждам музиката и текстовете – откровени и уязвими. Изкуството е единствената вселена, в която колкото по-мек е памукът, толкова по-дълбоко реже.
През март се задава голямо събитие – твой концерт в Asics Арена, който ще е и официалната премиера на новия ти албум – "Цветовете на тъгата". Амбициозно предизвикателство към теб и екипа ти – не се ли притесняваше, че някои хора могат да кажат – "Ама, Арена може да я напълнят само Лили Иванова и Лепа Брена!", да речем?
Имайки предвид, че повече от три месеца преди концерта той е абсолютно разпродаден, поне това притеснение ми е спестено. Всичките ми безсънни нощи вече са насочени към това как да изпълня тази арена по възможно най-моя начин. Забелязал съм една тенденция. У нас, когато хората правят концерти, ги третират като панаири или пътуващи спектакли. Рекламират бенд, танцьори, фойерверки и накрая казват "най-голямото шоу на Балканите" или нещо подобно. Точно колкото букетът се определя по дебелината на целофана, а не по качествата на цветята вътре, толкова и всички тези неща имат значение. Можеш да опънеш двеста танцьори и музиканти, но ако нямаш концепция, ако не разказваш история, ако не предаваш емоция и ако не ти пука за хората пред теб – концертът няма да е най-големият на Балканите, а поредният. Та в момента съм на темата как да направя концерт само от цветя и колкото се може по-малко целофан.
Защо е тази Папи мания напоследък, особено след онова хубаво киновидео към "Песен за нея", заснето на остров Анастасия, в което правиш хубав скок и от герои в стил Куентин Тарантино отиваш към персонажи във филмите на Терънс Малик – дълбоко трансформирани, емоционални, силни?
Харесва ми въпросът ти. Особено това, че сложи едно до друго "емоционални" и "силни". Не е ли това и отговорът му? Много пъти съм се питал с какво успявам да си заслужа обичта на хората. Не съм бил на концерт на друг артист в България, където всеки човек в публиката да знае всяка една дума, запетайка, придихание и пауза на всяка песен. Мисля, че причината е, че съм пуснал много кръв, за да пиша песните си. И че избягах от капана да правя това, което много други правят през последните десетилетия – да си задавам въпроса "Какво ли ще се хареса на хората?". Единствените въпроси, които си задавам, когато пиша, са – какво искам да споделя? Какво ме тревожи? Какво ме интересува? Какво ме кара да настръхвам? И вярвам сляпо и безрезервно, че ако нещо докосва мен, значи ще докосне и друг.
Няма как да отминем този винаги вълнуващ публиката въпрос – как лекуваш любовните рани?
Имам два отговора на въпроса, а именно – като споделям и изразявам всичко, което чувствам, в текстове на песни и мелодии. Вторият начин са игрите на конзола. Забелязал съм, че нищо не може да ме изкара от реалността така, както добрият стар гейминг, колкото и изненадващо да звучи това. Преживял съм всичките си раздели с джойстик в ръка и ако бях психолог, щях да съветвам клиентите си да пробват първо така, после инак.
Съвместяваш с лекота работата си като артист и като двигател на рекламна агенция с богато портфолио и доволни клиенти. Как намираш време да се посвещаваш и на двата фронта?
Това е отчасти вярно, макар и към по-задна дата. Двигател не съм отдавна. Дори шофьор. Днес съм просто собственик на автомобил – ако трябва да продължа метафората – а именно основател и съсобственик на една от най-успешните рекламни агенции у нас – Human. От дълго време с рекламната агенция се занимават вече по-вещи от мен – моите партньори, а аз съм отдал цялото си внимание на това, което винаги съм искал да правя – музиката.
С кого си сверяваш часовника, кога то ти хрумне ново предизвикателство – било то песен, концерт или поява в рекламна кампания?
Имам си няколко души, които знам, че имат две неща – добър вкус и гърба ми. Ако някой си мисли, че хубава песен се пише от раз и с лекота, вероятно не е писал песни досега. Постоянно измислям глупости. Постоянно имам лоши идеи. Целта не е да нямаш такива, а да имаш толкова лоши идеи, че да дадеш шанс и на една добра да се появи. И близки хора, които да ти помагат да отсееш, когато се изгубиш. Един от тези хора със сигурност е Витали Езекиев, с когото правим всичките ми песни заедно. Знам, че ако ми хрумне нещо и ако на него му хареса, значи със сигурност имам нещо специално.
Вярваше ли някога, назад във времето, че ще се превърнеш в секссим вол на музикалната сцена?
Сексът в България още се гледа като нещо първично. Нещо дивашко. Нещо мръсно, тайно, изцяло физическо. На идеята за секса и сексапила у нас са им отнети (или никога не ги е имало) финесът, интелигентността, емоционалната дълбочина. Затова и повечето песни от популярните жанрове възпяват секса по този начин – първичен. И когато чуя израза "секссимвол" в България, се сещам за популярни футболисти, за които години наред се говореше, че са най-секси българите. И гледам тях, после гледам себе си и си мисля – прозвището "секссимвол" няма как да е чак толкова широко, че да побере толкова различни хора. Така че, докато образът на секса и сексапила не се промени – нека бъда символ на нещо друго. А пък хората сами да си изберат какво символизирам за тях.
Преди две години беше част от проекта "Чуй гласа ми", чиято идея бе да провокира промяната на нагласите спрямо мъжкото емоционално здраве, и твоят разказ бе един от най-слушаните и споделяни. Хората сякаш не очакват, че зад фасадата на суперуспешен и готин герой се крие ранима душа, но, както казва Спайдърмен, с голямата сила идва и голяма отговорност. Виждаш ли се като артист, който променя света, или само себе си?
Ако се наричаш артист и не променяш света, въобще артист ли си? Или просто някой, който иска да е харесван и да вземе своите 15 минути слава?Мисля, че голямата сила на артиста е да променя света, променяйки себе си. Да използва своята чувствителност, своята болка и своята прозрачна кожа, за да покаже на всички какво се случва в него. Защото тези останали, които гледат – те са светът. И им трябва един такъв, за да се променят. В днешно време всеки иска да е гуру, артист, инфлуенсър. Но никой не иска да работи по себе си. Та преди да решим да ставаме артисти, е добре да попишем песни. Преди да решим да станем Иисус, е добре да се научим да сме хора. Преди да тръгнем да променяме света, е добре да поработим по себе си. Силата да променяме средата около нас е дадена само на тези, които имат смелостта да открият недостатъците на външния свят у себе си. Дали аз съм един от тях? Това е въпрос, на който само другите могат да отговорят.
Има ли нещо, което много ти се иска да направиш, но за което все още не си събрал кураж?
Най-разтърсващия концерт у нас. Така че ме попитайте пак след 29 март.
Какво да очакват почитателите ти на 29 март?
Когато на 30 март отново ми зададе те въпроса по-горе, свързан с голямо то предизвикателство и куража да го случа, да отговоря – "Не, нищо!".