„Отварям си устата и казвам каквото искам", заявява Ориана Фалачи в последното си интервю за The New Yorker малко преди смъртта си през 2006 година, въпреки че в книгата си „Интервю със себе си. Апокалипсис" пише: „Особено ненавиждах интервютата на журналистите, които нерядко манипулираха думите ми, изкривявайки ги до степен, променяща смисъла". Но с това изречение тя прави най-доброто обобщение на кариерата си. Една от най-забележителните италиански журналистки нарича отношенията си с тази професия болезнени. Независимо че посвещава по-голямата част от живота си на журналистиката, която я отвежда до най-горещите и опасни точки по света, тя предпочита самотата на литературата. „Неслучайно най-щастливите ми години бяха не докато обикалях света и пишех за вестниците, а когато оставах сама и пишех моите романи", споделя в интервюто със себе си. Още когато е на 5 години, знае, че някой ден ще стане писател и може би този импулс я води към журналистиката, която е само трамплин към истинската цел. И за нея той се оказва и проклятие, и благословия.
Изящна, фина, често облечена в черно, дребна и винаги с цигара в ръка, Ориана Фалачи преминава като танк през най-наболелите теми на обществото и използва думите си вместо куршуми. Задава точните въпроси на най-известните хора, на които е готова да се опълчи с достатъчно добри аргументи, за да стигне до истината, дори и когато не е съгласна с нея. Изправена пред Муамар Кадафи в Либия, тя директно му заявява: „Знаете ли, че сте много необичан и нехаресван?", към антикомуниста Лех Валенса пък се обръща с думите: „Някой някога казвал ли ви е, че приличате на Сталин? Имам предвид физически. Да, същият нос, същият профил, същите черти, същите мустаци и същата височина, вярвам, същия размер". А Хенри Кисинджър описва срещата си с нея като най-катастрофалния разговор, който някога е водил. Мнозина са я обвинявали, че използва женската си природа, за да накара мъжете да говорят неща, които не искали да изричат, но тя е готова да отвърне: „Не се притеснявам от факта, че някои хора ме определят като безмилостна и жестока. Свикнала съм да не бъда разбирана, да бъда осъждана, охулвана, да слушам призиви „изгорете-еретичката-изгорете я". И все пак пред нея са заставали лидери като Ясер Арафат, Мохамед Реза Пахлави, Хомейни, Хюсеин, крал на Йордания, лидери, с които е била готова да спори лице в лице, защото никога не е спирала да се опълчва срещу цензурата на източните и западните диктатури.
Шамар вместо целувка
Родена във Флоренция, Ориана Фалачи израства под влиянието на своя баща, който донякъде допринася за формирането на нейните възгледи. Яростен антифашист и противник на Мусолини, той от малка я води на техните протести и събирания. Никога няма да забрави как се е крила в бункер със семейството си, докато падали бомби над Флоренция по време на Втората световна война. Но по-силен е споменът за любимия ѝ баща, ядосан, който виждайки сълзите ѝ, ѝ удря шамар с думите: „Едно момиче не може да плаче!". Именно тази суровост ѝ дава сила и я лишава завинаги от типичното женско мрънкане. „Животът е трудно приключение – казва Фалачи. – И колкото по-рано го научиш, толкова по-добре. Трябва да призная, че не съм щедра към слабите хора. Това не е в моята природа. И никога не забравих този шамар. Беше като целувка." Затова да бъде в ядрото на конфликта за нея се превръща в най-верния път към изобличаването на врага, от една страна, и утоляване на гнева, с който пораства, от друга. Не се замисля и за миг да замине като репортер във Виетнам по време на войната. Не я сломява и моментът, в който се озовава на демонстрация в Мексико, когато по нея са изстреляни няколко куршума и първоначално е закарана в морга, след като всички си мислели, че е мъртва. Но тя оживява за пореден път и продължава да търси истината и справедливостта.
Любовта не умира
Точно това търсене я отвежда в Атина през 1973 година, където от списание L’Europeo, за което работи, я изпращат да прави интервю с Александрос Панагулис, лидер на гръцката съпротива срещу военното управление, който е освободен от затвора след шест години в него за заговор за убийството на полковниците на хунтата. Фалачи дори отменя интервю с германския канцлер Вили Бранд, когото преследва осем месеца, за да се срещне с Панагулис. И може би е имало защо. Тя пристига в Атина нервна и развълнувана за този разговор, а той само ден по-рано е излязъл на свобода. Срещат се в къщата му, която в този момент е пълна с посетители и журналисти, но щом я вижда, става и я прегръща, сякаш я познава от цяла вечност. А може би вече са се познавали, защото докато той бил затвора, тя му е правила компания със статиите си. Същевременно той ѝ е давал смелост, както по-късно ще разкаже Ориана, „само с факта, че съществува". Малко след този августовски следобед, в който Алекос, както го наричат накратко, ѝ разказва за годините на изолация и за мъченията, които е преживял, историята им прераства в една интензивна, бурна и страстна любов. История, изпълнена с много споделеност, но и предателство, болка и най-тежката загуба – тази на нероденото им дете. Горчивата мъка от нея Фалачи излива в първата си книга, постигнала международна известност – „Писмо до едно неродено дете", едно дълго есе за майчинството, което успява да разгневи италианските феминистки, които дотогава са най-големите ѝ фенове. Но тогава не е имало нещо, което Ла Фалачи, както я наричат често, да харесва повече от това да вбесява тези, които се смятат за нейни приятели и съюзници, да оборва конформистите и „червените фашисти". Тя така и не успява да роди дете и признава, че „жените с деца" са единствените хора, на които завижда. „Никога не успях да родя дете – споделя Ориана. – Те винаги умираха, преди да успеят да се родят. Ако ме попитате кой е символът на женската красота, бих казала бременната жена."
Само три години след запознанството им с Алекос той загива в автомобилна катастрофа, за която тя е убедена, че е по-скоро атака срещу него. Атака, която затвърждава неизбежността на смъртта и слага края на една любовна история. Ориана Фалачи никога повече не стъпва на гръцка земя. „Всяка година на първи май, в деня на смъртта му, изпращам по трийсет и седем рози. Беше на трийсет и седем години, когато го убиха. Но никога не занесох цвете лично. В гробището на Флоренция, където е погребано семейството ми, има плоча в негова памет. Положена е в ъгъла, където ще бъда погребана и аз", разказва тя в „Интервю със себе си. Апокалипсис". Кратък момент, в който е склонна да покаже уязвимостта си. Единственият начин да облекчи болката отново е писането. Така се ражда книгата „Един мъж" (която Ciela издаде на български миналата година), в която тя разказва за тази несъвършена любов, но голяма любов. Любов, която е жива въпреки смъртта и е запечатана в най-трудно написаните редове:
„S'agapò tora che tha s'agapò pantote.
Какво означава?
Това означава: „Обичам те сега и винаги ще те обичам. Повтори го."
Повтарям го с тих глас: „А ако не беше така?"
Ще бъде така.
Опитвам една последна напразна защита: „Нищо не е вечно, Алекос. Когато остарееш и..."
Никога няма да остарея.
Да ти ще. Известен старец с бели мустаци.
Никога няма да имам бели мустаци. Дори и сивите.
Ще ги боядисаш ли?
Не, ще умра много по-рано. Тогава да, ще трябва да ме обичаш завинаги!"
Да се родиш жена
„Бих искала ти да си жена. Бих искала един ден да изпиташ това, което изпитвам аз – ни най-малко не съм съгласна с майка ми, тя мисли, че да се родиш жена е нещастие", пише Фалачи на нероденото си дете. Освен влиятелните мъже, пред които безстрашно застава, тя посвещава немалка част от кариерата си и на жените. Когато през 1954 година започва работа в L’Europeo, феминисткото движение достига връхната си точка и без да изпада в крайност, тя се среща с жени като Коко Шанел, Мери Куант, Кейт Милет, Мили Монти и Лучия Бозе де Домингин, опитвайки се представи всички гледни точки относно мястото на „слабия пол" в обществото. От крайни феминистки до жени, намиращи комфорт в патриархалното семейство, Ориана Фалачи сякаш намира истината някъде по средата. И не спира да я търси, разговаряйки с Индира Ганди, Голда Меир и правейки портрети на Джаки Кенеди или на Светлана, дъщерята на Сталин. А всички тези текстове за равенството между половете и за това какво е да бъдеш жена в бурните години на XX век, излязоха наскоро на български в книгата ѝ „Ако се родиш жена" (изд. Ciela). „Има един момент, в който жената престава да бъде напълно свободна и отново става робиня като преди – в любовната връзка", ѝ казва Елза Мартинели в техния разговор, който се случва в апартамента на актрисата в Париж, продължил близо два дни. Разговор, в който тя не иска да отсъжда дали Елза е права или греши, а оставя това на читателите си. Самата Фалачи признава, че през годините много пъти е променяла убежденията си, но онова, което остава константно през целия ѝ живот, е свободата. И тя не спира да я отстоява.
И още повече гняв
На върха на кариерата си италианската журналистка изпада в затъмнение и спира да пише. Тя трябва да се изправи срещу поредната битка за живота си, чувайки диагнозата рак. Атентатите от 11 септември обаче не могат да я оставят безучастна и тя пише статията „Гневът и гордостта", която по-късно прераства в книга, а след това и в трилогия. Изключително разстроена, тя нахвърля на хартия своите размисли за сблъсъка на цивилизациите, за радикалния ислям. Толкова яростно критикува тероризма, че получава многобройни смъртни заплахи от ислямски организации, като същевременно е подложена на нападки от интелектуалци и журналисти с леви убеждения. Събитията, които последват след атентатите, откъсват Ориана от болничната среда и усещането за безнадеждност. „За повече от две години тези неща запълниха изцяло живота ми и ме принудиха да забравя заспалото Извънземно. Боже, какви глупости. Какво самоубийство", пише тя, обвинявайки се за своето пренебрежение към рака, който 11 години по-късно отново се появява в живота ѝ. Когато усеща все по-осезаемо края му, Фалачи си представя, че е можела да направи милиони неща, но не и да стане писател. Може би археолог, лекар, балерина. „Ако бях мъдра – казва тя, – щях да избера друг живот." Въпреки това смъртта не я плаши. Виждала я толкова много пъти. „Познавам я още от дете, когато тичах под бомбите на Втората световна война и прескачах труповете на хората, които не са тичали достатъчно бързо. Познавам я, защото съм я гледала отблизо. На много места, по много начини." И все пак я ненавижда, не я разбира. И никога няма да забрави думите на Ана Маняни, която ѝ казва: „Мила Ориана, не е честно да умираме, след като сме се родили!" Но тази несправедливост, наречена смърт, я застига на 15 септември 2006 година в любимата ѝ Флоренция. Малко след като е навършила 77.