Фотография: Profimedia; PR
"За какво да се крием, след като сме толкова видими", пише френската писателка в последната си книга "Звездните деца", издадена наскоро на български от Colibri. След като гледа репортаж за деца инфлуенсъри, около които се струпва тълпа, развълнувана да се срещне с тях в търговски център, Делфин дьо Виган си задава въпроса: "Какво ще стане с тези деца?".
Точно той става отправна точка за историята, която решава да разкаже. История за една майка, обсебена от паралелния свят на риалити форматите, а впоследствие и от този на социалните мрежи, която превръща двете си невръстни деца в YouTube звезди, без да си дава сметка колко разрушителни могат да бъдат последиците… най-вече за тях. Дали доходоносният бизнес модел, който създава покрай изложеното на показ "семейно щастие", или желанието да бъдем видими и харесвани е по-пристрастяващо за нея? Може би и двете.
"За моята главна героиня съществуването на семейството ù в социалните мрежи е начин да запълни усещането за празнота, която тя дори не може да назове", пък се опитва да отговори Дьо Виган в свое интервю. "Границите на интимността са еволюирали под влиянието на социалните мрежи. Стана съвсем обичайно да споделяме живота си с приятелите си, но също и с непознати. Всеки, който присъства в социалните мрежи, се надява да завладее тази невидима публика", допълва още тя. Самата писателка няма профили нито във Facebook, нито в Twitter или Instagram и напълно отсъства от този начин на изразяване, като го определя като влак, на който никога не се е качвала.
И въпреки че това открито споделяне и дори разголване, на което всички се подлагаме ежедневно, я плаши, се потапя в тази новосъздадена реалност, не за да я разобличи, а да покаже, че нищо не е такова, каквото изглежда. Всички го знаем, но качвайки поредната си снимка или пост, отново го забравяме и сме готови „да приемем всички или всичко", когато се появи онова прозорче, което ни задава този въпрос. В другата крайност би било социалното изчезване, невидимото съществуване, от което все повече се страхуваме. Златната среда обаче още не е ясно разпознаваема. Това ни показва донякъде и книгата "Звездните деца".
И в предишните си книги Делфин дьо Виган неведнъж се обръща към онези болезнени звена на обществото, към които тя проявява особена чувствителност. Точно като в книгата ù "Но и аз", която ни отвежда в най-мрачната част на Париж, онази на отритнатите от обществото, бездомните, превърнали се в невидимите хора из улиците. Още по-въздействащ е този разказ, пречупен през историите на две деца, преминаващи през усещането за изоставяне по различен начин. Взаимното спасение обаче невинаги е изход, особено когато се опитваш да спасиш този, който е решил да остане извън света.
Нещо, което се долавя и в една от най-емоционалните книги на френската писателка – "Силна е нощта", в която тя разказва историята на своята майка, която се самоубива. Въпреки това се въздържа от чисто биографичната линия и по-скоро използва автофикцията, превръщайки най-интимните си разкази и спомени в роман. Опит да се доближи до истината, да разгадае майка си, но и да я превърне в основен персонаж. Но за нея това е начин да остави нейната следа за собствените ù деца, защото понякога думите могат да бъдат разрушителни, а мълчанието още повече. Но ако мнозина биха си помислили, че това писане за Дьо Виган е терапевтично с цел да преодолее скръбта по-лесно, то тя би отрекла веднага.
Писателката вярва в лечебната сила на думите, но само когато се изливат в личен дневник и остават там, между неговите страници. "Когато пишете и ще бъдете публикувани, е много различно. Трябва да има елемент на автоцензура – не е задължително да искате да споделяте всеки личен детайл с някой друг", допълва тя. Затова спестява много от мрачните и твърде недискретни неща в някои от книгите си, в които се прокрадват биографични моменти. Но пък донякъде присъствието на личното и преживяното ги прави толкова емоционално докосващи.
"Понякога се изискват много усилия, за да се намерят думите, които ще уцелят право в целта. Често хората ми казват, че съм успяла да изразя начина, по който са се почувствали, с думи, които звучат вярно", споделя Дьо Виган, която започва да пише дневник на 12 години, но публикува първия си роман на 30. Дотогава светът на писателите е недостъпен за нея, или поне ù се струва твърде недостижим. Сега вече може да се нарече писател, който се издържа изцяло от това. Но пък всеки успех на дадена книга я плаши и винаги си дава време за следващата. Нещо, което описва и в романа „По действителен случай", екранизиран от Роман Полански, в който главната героиня е писателка и се казва Делфин. Точно като нея. Поредното преливане между реалност и фикция, между литературата и живота, които често опитваме да смесваме. И все пак "писането е винаги нещо като разголване. Нещо като скок в празното. И човек никога не е сигурен, че ще си падне на краката", заявява писателката. А тя засега се справя блестящо в тази дисциплина и се приземява успешно с поредния си роман.