Преди 12 години, оставяйки ме с няколко куфара багаж в София, за да вляза смело в студентския живот, майка ми ми подари една много сладка и фина порцеланова чаша за кафе – с адски детска, сравнително грозна, илюстрация на лъвче, което държи маргаритка. В листата на маргаритката – забележете на руски (идея си нямам откъде е намерила тази чаша!), пишеше: обичам, обожавам, ценя – все едни такива мили, изпълнени с нюанси на любов, думи.
Много я харесвах тази чаша, в която изпих десетки сутрешни кафета преди лекции, по време на сесия, в компанията на приятелки. Тази на пръв поглед нищо и никаква вещ пренасях със себе си при смяна на квартири, квартали, дори гаджета.
Снощи, късно вечерта, моята стара, но събрала спомени от дузина години живот, чаша се разби на стотици парчета... И, сигурно ще ми се смеете, но ми стана мъчно все едно някаква част от мен си е тръгнала с нея.
Никога не съм имала плюшкински наклонности, дори периодично разчиствам остарялото и ненужното, но тази пуста чаша ми нанесе сърдечен удар, който ме замисли за всичко отишло си ей така, ненадейно – без очакване за раздяла или каквото и да е друго предизвестие. За периодите, които приключват, за да дадат начало на нови, за хората, с които сме били близки, но сега са част от житейските ни архиви, за мечтите, които понякога рязко срещат съпротивата на реалността и стават на пух и прах.
Винаги съм преживявала тежко загубата на малките големи неща. Но може би фината, смешна, счупена чаша просто бе начина да си спомня, че всичко е крехко, преходно, понякога необратимо, но пък част от играта, наречена живот. В която сами избираме ходовете и чийто смисъл, независимо от резултата, е да опитваме да бъдем щастливи.
Фото: Chad Madden, Mario Ibrahimi/unsplash.com
