Единствения път, в който съжалих, че съм прекалено млада, беше на 21. В залата на Софийския университет влезе професор Божидар Кунчев. Преподаваше ни съвременна българска литература. Водеше лекциите си така, че нямаше нужда да записвам – всяка негова дума оставаше в мен като белег, скиташе ме през светове, животи и емоции, из които той самият беше бродил като адепт на красивото слово.
Божидар Кунчев ме заведе при Далчев. Не в буквалния смисъл, но именно затова съжалих, че не съм имала възможността да се запозная лично с този поет. Влюбен в неговата поезия, професорът сякаш ме хвана за ръка и каза „Познай го…”. И влюби и мен.
Атанас Далчев е един от най-болящите ни поети. Роден на 12 юни 1904 г., той остава верен на себе си, въпреки несгодите, които му донася неговата откровеност и непримиримост. По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 г. половината от къщата на семейството му е разрушена и Далчеви се евакуират в Лясковец. Три месеца по-късно, на 30 март, бомба опожарява цялото им жилище.
След 9 септември 1944 г. Далчев спира да пише. До края на 1947 г. е началник на отдел „Обществено възпитание" към Министерството на информацията и изкуствата, но след реорганизация в министерството през 1948 г., когато уволняват всички, които не са членове на комунистическата партия, остава без щатна работа. След като през 1950 г. се ражда четвъртото му дете, поетът е принуден почти денонощно да се занимава с преводаческа работа, за да издържа лишеното вече и от собствен дом семейство. Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда класически книги.
Това е само кратка извадка от биографията на поета. Но винаги съм вярвала, че истинският живот на един владетел на словото се живее извън рутината и житейските несгоди. Далчев е влюбеният хамалин на старото тържище, заминалият за Америка стопанин, синеокото момче, което слуша как расте градинската трева, замерващият хората с пръст от старите саксии без цветя…
Дали мога да познавам един човек, без никога да съм го виждала? Мисля, че да… Далчев не е куул, найс, бюти и тренди. Той ми е толкова близък, сякаш съм разговаряла с него с часове. На красив български език. Всъщност.., може би това е единственият начин да познаем поета – като го изболим в стиховете му. Познах Далчев, професоре, благодаря…
Художникът и вятърът
На Иван Симеонов
Дяволско
Неочакван дъжд
Любов
