Дъщеря на шведка и швейцарец, случайно разбрала, че фамилията й на унгарски означава да живееш и да бъдеш в момента. Анна Йелен изнася лекции и организира уъркшопи по цял свят. Нейната мисия е да вдъхновява хората да живеят пълноценно и да използват времето си стойностно. Анна беше сред 18-те много интересните лектори на събитието TEDxVitosha, които разказаха свои вдъхновяващи истории пред 800 души в Народния театър. Събитията TED имат 30-годишна история, част от която са имена като Бил Гейтс, Ал Гор, Елизабет Гилбърт, сър Ричард Брансън, Филип Старк, Исабел Алиенде.
Разкажи ни, какво беше началото на твоята житейска философия?
Бях още малка, когато си дадох сметка колко е важно времето. На един рожден ден всички деца играехме в отделна стая. Оказа се, че всички знаем кога сме родени, а на мен ми хрумна, че още по-интересно е кога ще умрем. И ги разпитах. Стори ми се толкова интересно. Една от майките чула и посъветвала моята да говори с мен. Мама ми обясни, че няма човек, който да знае със сигурност такова нещо и ме попита защо ми е интересно. Казах й: защото ако наистина не се знае със сигурност колко продължава животът, аз искам да превърна моя в приключение. Разбрах, че няма време за губене! И всеки ден мисля за ограниченото време, с което разполагам. Това винаги ме е карало да преживявам мечтите си, да взимам трудни решения, да променям ситуации, в които не се чувствам щастлива.
Какви например?
Никога да не оставам твърде дълго във връзка, която не ми носи радост, да не живея на място, където не се чувствам добре, да не работя нещо, което не ми доставя удоволствие. Имам много изострено усещане за спешността това да се променя. Мисля, че е много важно да се действа на време.
А ако някой каже, че си беглец? Каква е разликата между бягството и здравословната промяна в името на това да се развиваме?
И аз се питам. С времето осъзнах и съм се научила, че животът е низ от моменти. Вече приемам и добрите, и лошите. Разбирам, че от мен зависи как да се отнеса към тях. И стигнах до извода, че просто трябва да се запитам доколко страдам. Ако не се справя с израстването в една ситуация, тогава идва моментът, в който трябва да я променя.
Ти много наблягаш на идеята за живота като низ от моменти? Как стигна до нея?
Като тийнейджърка, през един много, много студен ден в планината, бях извела кучето ни на разходка. Разрази се снежна буря. Изгубих се. Бях леко облечена. Лутах се много дълго и накрая паднах в малка река. Имах усещането, че ще умра. Животът мина като на лента пред очите ми. Тогава моето куче ме спаси. Първо легна върху мен да ме топли. А после е отишло до най-близкото село да доведе помощ. Когато се свестих, си дадох сметка, че всичко, което видях в снежната виелица, беше поредица от мигове, в които съм изпитала силна емоция. Един от тях например беше обяд с баща ми в италиански ресторант, когато бяхме само двамата и беше толкова уютно и споделено. И си дадох сметка, че е хубаво да забелязвам тези моменти в ежедневието ми. Иска ми се да имам хубави спомени не само в края на моя живот, а в края на деня. И започнах да създавам моменти - за себе си, за колегите ми, за шефа ми. Тръгнах на уроци по танци, сготвих обяд на всички в офиса, попитах началника си кога за последен път съм му казала, че е най-добрият шеф. Когато започнеш да създаваш деня си момент след момент, времето спира да бъде просто „тик -так". Моментите за мен са нещо, което те кара да се чувстваш добре или нещо, чрез което израстваш. Като подарък за себе си или за другите.
Съветваш да действаме максимум по три приоритета на ден. Случвало ли ти се е всичко да е спешно и неотложните задачи са много повече от три?
Всяка спешна ситуация за мен е предизвикателство. Настройвам се, че трябва да се справя и вярвам, че ще успея. Обмислям какво е необходимо. Ако се налага да ставам по-рано, го правя, но със съзнанието, че това ще трае известен период. И след това отново ще се върна в здравословния за мен ритъм. Старая се да имам буферни зони – ако изникне нещо непредвидено, да имам време за него. И харесвам идеята, че ако има нещо спешно, трябва да преразгледаш графика и да избереш от кое в него да се откажеш, кое да отложиш и кое не е на дневен ред.
Как започваш деня си?
Ставам в пет и отделям час, за да го подготвя. Написала съм си на лист позитивни и оптимистични изречения, които ме мотивират, моите големи цели и целта на живота ми. След това правя плана си за деня, който включва отговор на въпросите как искам да се чувствам в края му и какво да направя, за да се чувствам така. Приоритизирам с кои задължения да се заема. Сутрин винаги правя йога или медитация.
Първата ти работа е била свързана с жени с рак на гърдата.
Да. Работех като продуктов мениджър в компания, която предлагаше продукти, свързани със здравето им. Тези жени ме научиха ме какво е животът. Срещнах два вида жени – едните приемаха диагнозата като задача, другите се самосъжаляваха - че са работили прекалено много, че не са прекарвали повече време с приятелите си или хората, които обичат. Бях на 24. Тогава осъзнах мисията си. Казах на шефа ми – трябва да кажем на хората да живеят живота, който наистина искат. Тъжно е да започнеш да правиш това, когато вече имаш диагноза. Как може хората, които са в добро здраве, да не живеят по този начин? Първата ми реч носеше посланието: „Нямам да чакам да получа диагноза." И така започна всичко. Благодарение на тези жени с рак на гърдата започнах да работя с тази тема – как да използваме времето си мъдро.
Как се справяше с емоциите си по това време?
Помня как присъствах на събирането на 20 жени, всички освен мен бяха болни. Говорихме за смъртта, за най-различни неща. А те се радваха, че още са тук, празнуваха живота. Но си спомням, че накрая на срещата бях толкова потънала. Шофирах и плачех. Трябваше да спра и започнах да пиша в дневника си. Излях всичките си емоции. Така успях да се справя – изписах тефтери, тефтери. А и се чувствах толкова безкрайно благодарна, че съм жива и че мога да променям живота си, да го празнувам, да се отнасям към него и към себе си с оптимизъм.
Текст: Лили Илиева
Фотография: Личен архив