Когато казах на близките и приятелите си да не ме търсят в рамките на 24 часа, повечето от тях ме погледнаха странно и леко озадачаващо. Без да навлизам в подробности, просто обясних, че ще направя опит цял ден да стоя настрана от нещата, които по принцип ни карат да се чувстваме щастливи. Защо? Защото това е новата wellness тенденция в Силициевата долина, известна още като допаминов фастинг.
Предполага се, че периодичното гладуване е решението на много проблеми като високото кръвно налягане, диабетът и влошеното психично здраве. Доколко това е истина, можем само да гадаем, но знаем, че последователите на доста религиозни проявления също прибягват до практикуването му. Допаминовият фастинг обаче движи нещата към следващото ниво – имаме предвид пълно лишаване от социални мрежи, секс, алкохол, музика и екрани от всякакъв тип. Някои по-твърди привърженици на „режима" дори ограничават зрителния си контакт с останалите, както и храната (или поне сладките изкушения). Може би, казвайки това на глас, и аз започнах да разбирам реакцията на останалите, когато им споделих намеренията си за съботния ден, в който се посветих на горещия нов тренд.
ЗА КАКВО ТОЧНО СТАВА ДУМА?
Чисто и просто, теорията ви е ясна – когато правим нещо, което харесваме, тялото ни се зарежда с допамин. Именно той контролира двигателната ни система и дисбаланс в нивата му може да доведе до поява на Паркинсон, депресия, деменция и множествена склероза. Идеята зад допаминовия фастинг предполага, че краткосрочното въздържане от всички споменати до този момент удоволствия може да рестартира мозъка, да балансира живота ни и да ни помогне да оценим нещата, които наистина имат значение.
Точно заради това до него прибягват най-големите имена в южната долина на Сан Франциско, където се случва магията от нули и единици. Без да се налага да го доказваме, мисля, че е ясно – свикнали сме да искаме по много, от всичко, и то веднага. Ядем, защото няма какво да правим, скролваме постове в Instagram, защото ни е скучно, пием, тъй като и другите около нас го правят. Може ли обаче въздържанието да ни помогне да го осъзнаем? Последователите на периодичното гладуване твърдят, че сме толкова пристрастени към бързите дози енергия, които получаваме от храната, секса, алкохола и социалните мрежи, че в крайна сметка не чувстваме нищо особено и ги приемаме за даденост. С други думи, един подобен експеримент контролира хедонистичните стремежи, които тялото изпраща като сигнал към мозъка ни.
НА ТЕОРИЯ И НА ПРАКТИКА
След седмица, в която нещата за свършване се оказват повече от времето, с което разполагаш, допаминовият фастинг е удачно решение за уикенда. Като човек, свикнал да взема телефона си в ръце веднага щом отвори очи, събуждайки се, осъзнах, че нямам представа нито колко е часът, нито какво ще правя през деня. Успокоявам се, че леката паника, граничеща с ужас, вероятно е нещо нормално. Ако не мога да слушам музика и да видя кой почива на екзотичен остров, какво изобщо ще правя? Оказва се обаче, че четенето на книги е допустим вариант, затова най-накрая решавам, че е време за биографията на принц Хари и Меган Маркъл, която стои на шкафчето до леглото ми от почти месец. Десетина прочетени истории по-късно, в главата ми се появиха няколко безумно странни, но все пак доста логични въпроси.
Портокаловият сок брои ли се за нещо сладко? Мога ли да слушам звука от телевизора, без да обръщам внимание на екрана? Музиката, която звучи в главата ми, счита ли се за провал на експеримента? Поглеждането в огледалото не е ли директен зрителен контакт? За момент помислих, че може би полудявам и бързо осъзнах нещо. Дори изводите за допаминовия фастинг да са „някой-професор-от-някой-университет-каза-нещо", зависимостта ни е налице. Защо обаче да се отказваме от нещата, които наистина ни правят щастливи?
Нахвърляйки различни бележки на хартия през деня, за да може все пак да има част от усещането, когато седна пред екрана, за да напиша този текст, осъзнавам, че с течение на времето и почеркът ми се е променил леко. Нормално. Пропуснах да отбележа, че реших да оставя радикалния ексхибиционизъм, изразяващ се в цялостното лишение от храната, затова пропусках само сладкото, което за мен си е достатъчно крайно решение, тъй като не бих могъл да живея без нещо сладко, особено около 3 часа следобед, когато биологичният ми часовник просто ме влече към леглото. Този път реших да не го потискам, все пак опциите не са безкрайни.
След това обаче отново остават едни 7 часа, които не са планирани. Спорт? Добре, но този един-единствен облак на небето не означава ли дъжд? Рисуване? Супер идея, ако си човек, който може да нарисува права линия без проблем. Излизане навън? Да, ако имаш предварителна уговорка с приятели, както направих аз. Трябва да призная, че този момент ми напомни на годините, в които директно уговаряхме час и място на срещата и всичко бе някак по-просто. Дозата мистерия определено ми се стори приятна. Преди да попитате, наистина се опитвах да избягвам погледите на останалите. Можете да си представите реакцията на една моя приятелка, която се опитваше да ми обясни нещо с жестомимични елементи, а аз ѝ казах, че няма как да я погледна в очите, тъй като така правят технологичните гурута и искам да проверя дали случайно не са се побъркали.
ВЪПРЕКИ ВСИЧКО…
Интересното е, че напук на всички, които ми казваха, че няма да издържа, всъщност дори аз останах изненадан, че се справих. Няколко часа преди края на 24-часовия ми експеримент обаче се наложи да се кача в автомобил, където съвсем инстинктивно започнах да пея под съпровода на музиката от радиото и осъзнах, че това означава КРАЙ. Хубавото е, че въпреки всичко денят наистина беше приятен и го използвах, за да почина. Нужно ли е да се откъснем от дигиталния свят? Да. По-добре ли е да гледаме залеза вместо екрана на телефона? Да. Чувствам ли се по-щастлив? Не. По-спокоен? Може би. Практически погледнато, почти обещаната реинкарнация може и да не се случи, но имаше нещо хубаво в това наистина да излезеш навън и наистина да изпиеш чаша вино с приятели. Да, звучи адски банално, но го направих. И, не, не споделих снимка в Instagram.