Шоуто на Марк Джейкъбс (Marc Jacobs) по традиция закрива Седмицата на модата в Ню Йорк. Дори сега, когато по волята на Том Форд, тя рязко се скъси - от седем дни стана само три. Но тези дни са очаквани с трепет, не защото след това най-накрая можем да си починете за кратко, докато в Лондон не започнат значимите ревюа. Не, закриването се очаква от всички, защото се прави от Марк - най-добрия разказвач на истории в целия Ню Йорк, а може би и в съвременната мода като цяло, която без него би била твърде гардеробна. Марк Джейкъбс е главният фантазьор на това събитие или по-добре да го наречем човекът – празник на Ню Йорк. Това не означава, че ревютата на марката никога не са разочаровали публиката: дизайнерът имаше доста дълъг период на криза, който продължи няколко години. Но сега, за щастие, той отново е в строя.
Моделите буквално нахлуват на сцената като пъстра тълпа: изглежда сякаш е сутрин, току-що е приключило веселото парти с цветни костюми и всички весели птици се приготвят да отлетят към дома - или към следващото парти. Гостите, които присъстват на шоуто, са направо обезсърчени. Защото него сякаш не го е имало - как е възможно да свърши толкова бързо? Но това, разбира се, е само шега от Марк: тълпата се крие зад завесите, всички отново, както се полага, излизат един по един, започва обичайното ревю - почти нормално. Всички танцуват на песните на Дорис Дей, всички се усмихват - дори Бела Хадид, която като че ли рядко го прави.
Всеки модел танцува по свой начин, няма еднакви движения - и всеки влиза в различни образи, не можем да ги обединим с друга дума освен с „маскарад". Някой, разбира се, ще въздъхне: „Хипи шик", но всъщност изобщо не е хипи шик. Да, 60-те години са в кадър, но това не е основната тема. Основното нещо са облеклата, възможността да променяме визията, да си играем на преобличане дори и не само на бала, но и по време на домашното парти с предаване на живо в Instagram: може да се каже, че тази колекция е създадена именно за това. Тоест за радост.
Можем да си нахлупим огромна шикозна шапка. Можем да облечем всички най-ярките неща, които ще изпаднат от килера ни, а отгоре да наметнем боа. Можем да се обличаме като Ан Райнкинг от „Ах, този джаз". Можем да сме Шели Дювал: тя е лесно разпознаваема по червения си костюм и миглите. Можем да сме Анита Паленбърг – музата на Ролинг Стоунс. Можем да сме просто момиче от същите тези 60-те, като си нарисуваме огромни ярки кръгове около очите със сенки. Можем дори да сме „момиче на Chanel", или Гучи, или Ралф Лорън, защото Джейкъбс ни дава такава възможност, създавайки свои собствени образи, отговарящи на техния стил.