В седмицата, в която празнуваме деня на българската писменост, просвета и култура, ви предлагаме цитати от книги на съвременни български автори.
„- Ти мислил ли си, Вено, какво сме? За нас, човеците, те питам? А, Вено, какво сме?
И впи в мене трескавите си, възпалени очи.
- Мълчиш. Но аз ще ти кажа - времеядо животно сме. Да ме прости Господ - и пак взе да се кръсти, - времето само за нас съществува. За да ни изпита, Бог ни сгоди с времето, прекомерна тежест ни даде. Слаби сме за нея. И защо го направи ли - защото сме негови деца, а времето - и то е негово дете, тоест ние сме братя и сестри на времето, от един баща идем. Човек е като копринената буба. Знаеш гъсениците на тия буби - ядат черничевото листо и ронят след себе си. Така и ние, хората, изяждаме времето и роним тор след себе си. Но има едни избрани, дето ядат времето и предат копринена нишка от него. Това са хората на духа. Защото какво се казва в Светото писание, Вено? ...който сее за плътта си, от плътта ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.”
„Дойде време камбаната да спасяваш, момче. Чуваш ли! Камбаната! Като Варава да идеш на кръста, но сам да се възкачиш на него, Господ в сърцето си да приемеш.”
„Кое променя нашите намерения? Волята? Желанията? Случайността? Не! Променя ги само едно! Свободата! Само тя ни върти на малкия си пръст! Уж трябваше да ме вдигне тая свобода, а ме заби в земята. И много пътища просна пред мене, а ни един не бе към Спасението. Върнах се в село да намеря Лейла, да се задомя. А какво стана? Върнах се в гробище. И уж абсолютна свобода, и уж хиляди пътища, а абсолютна безпътица. И нито един път към светлината. Озовах се в зверилник.”
„И това ще направят – мрачно каза поп Tанас. – Те това искат. Да ипотекират и вярата ни. И нея да олихвяват. Ако не се намерят тия пъклени пари, банката ще свали камбаната и ще я продаде на търг. Представяш ли си – ще продават на търг душата на вярата, камбаната Христова!”
„И седнах на брега на живота и млъкнах. Живеех, а не знаех защо. Бях жив, но по инерция. Единствен смисъл намирах в това, че помагах на живите в село. Но те се плашеха от мен, страняха, връщаха ме на самотата – все убиеца виждаха в мен. Седях на прага и мълчах. Вкорених се в тишината. Както орехът в двора се вкорених. Но той все пак проговаряше понякога – ще мине вятър през него, ще му прошушне, той ще му отвърне, ще пошумолят. А аз мълчах. Като камъка мълчах. Гласът ми спадна от мълчанието, онемях. Седях с дни и нощи. Времето спря. Само някоя кокошка пресечеше улицата и за миг го пускаше да тръгне. После изчезваше и времето пак спираше. И пак покой. Често си мислех за затвора. В нашето крило бяхме ние с доживотните присъди и смъртниците. Тишината бе ужасяваща. В нея прозрях смисъла на затвора, потресаващото му предназначение. Защото и вътре, и вън човек има смъртна присъда (изобщо човекът е единственият ухилен смъртник на тая земя), но когато е на свобода, се моли денят му да е безкраен, а когато е в килията – да е едно премигване. Това прозрях в оная тишина. Двете най-важни неща на света. Свободата и Любовта. Само те бяха повод да отлагаме края. Само за тях си заслужаваше тая агония – Животът!”
„И ето го – стоеше пред мен. Мемат. Подземният човек. Два пъти раждан, първия – от женска утроба, втория – от земята, веднъж погребван. Бяхме пред къщи. Аз, той и двама от главорезите му. Погледнех ли го, отклоняваше очи. Погледнеше ли ме, отмествах поглед. Така правят зверовете. Това е договор между тях. За ненападение. А и очите те издават. Правят те слаб. Тоя разговор, на очите, е даден за мъжа и жената. Загледат ли се мъже – ясна е работата. Не са мъже. Или се готвят за кръв. Но скрито го мернах, разбрах го от един поглед. Тежък, спокоен звяр бе тоя. С къси крайници, квадратен – с конструкцията на пораснало джудже. Имаше сплесната глава – като ония едроглавци, дето са ги вадили с клещи от майките им. А видя ли лице без бръчка, опнато като тъпан – ясно ми е. Тъпан човек стои насреща ми. И веднага си представих това лице в гроба. Видях го в ковчега – зарит под земята – как чува джиесема си и отваря очи. Бях сигурен – дори не бе трепнал в оня момент. От нея смразяваща история бе и прякорът му – Мемат Подземния.”
Из „Камбаната” на Недялко Славов
