Представянето на книгата на Тициано Терцани „Краят е моето начало. Един баща разказва на сина си голямото пътешествие из живота" се състоя на 22 май в Книжен Център „Гринуич".
Един дзен монах седи в тишината на своята килия. Взема четка и много съсредоточено рисува кръг, който го затваря. Това е последният жест на ръката му на тази земя. В края на дните си Тициано Терцани разказва на сина си Фолко за своето голямо житейско пътешествие и за това какво е животът.
Така в Орсиня, под едно дърво на две крачки от гомпата - неговата къщичка в тибетски стил - в прекрасно състояние на духа той говори за живота, преминал в пътуване из света в откриване на истината. И търсейки смисъла на толкова неща, които е направил, и на толкова хора, в които се е превръщал, преминава през големите страсти на своето време.
Напомня на младите колко важни са фантазията, любопитството към различното и смелостта да се води свободен, истински живот, богат на приключения и любов.
„Ала междувременно ти си дошъл да ми държиш ръката и това ни дава възможност да поговорим за пътешествието на онова момченце, родено на улица „Пизана" в работническия квартал на Флоренция, което попада сред големите исторически събития на своето време – войната във Виетнам, в Китай, падането на Съветския съюз – след това отива в Хималаите и сега е тук, в малката си Хималая, в очакване на този според мен приятен час.
Та, значи, това е краят, но и началото на една история, която е моят живот, и за който ще ми бъде все още приятно да си поговоря с теб и да видим заедно, в крайна сметка, дали има смисъл.
Ако ме попиташ какво оставям накрая, оставям една книга, която може би ще помогне на някого да види по-добре света, както аз го чувствам така силно." – ТицианоТерцани.
Тициано Терцани е роден във Флоренция през 1938 г. Повече от трийсет години живее в Азия заедно с жена си Анджела и с децата си Саския и Фолко. Той е писател, есеист и преди всичко журналист. Работи като кореспондент за немския седмичник Дер Шпигел и сътрудничи на известните италиански вестници: Еспресо, Ла Република и Кориере дела Сера. Описва големите събития, на които е свидетел, в книги, преведени на много езици: „Леопардова кожа" и „Хай Понг! Освобождението на Сайгон" - за войната във Виетнам; „Забранената врата" - за Китай след Мао; „Лека нощ, господин Ленин" - за разпадането на Съветския съюз. Сборникът „В Азия" включва най-добрите му статии за Изтока. През 1995 г. публикува „Един гадател ми каза". През 2002 г. излиза книгата „Писма срещу войната" – едно послание за мир, което Тициано Терцани отправя в желанието си да спре задълбочаването на кризата Изток - Запад след американското нападение над Афганистан. В последната си книга „Още един кръг с въртележката" (2004), написана в различните фази на лечението на рака, той се пита за смисъла на човешкото съществуване. Умира в Орсиня през юли 2004 г. Завещава ни разговорите със сина си, които се превръщат в химн на живота.
Голямата му популярност се дължи не само на интересния стил, с който ни прави свидетели на важни моменти в човешката история, но и на живота му, посветен в търсене на истината. От 2005 г. всяка година се връчва наградата „Тициано Терцани" на автори, чиито книги помагат на читателите да разберат света, в който живеят.
Предлагаме на читателите на "Грация" няколко цитата от тази удивителна книга за живота, предизвикателствата и натрупаната мъдрост.
Из глава „Журналисти":
"Днес е невъзможно да се пише дълго, както се пишеше преди. Тогава, каква е тенденцията? Да правиш шоу. Да не се опитваш да се задълбочаваш. Да създадеш сцена: една статийка със снимка, една умопомрачителна история. Стига, край, повече не се говори. Това е голямо опорочаване на журналистическата мисия. Мисля, че днес да се прави това, което правех аз в ония години, това, което правехме ние, би било невъзможно, защото няма същото пространство.
Знаеш ли, исках да разкажа на другите онова, което не могат да видят, което не могат да чуят, на което не могат да усетят миризмата. Виждаш по телевизията: дори и мъртвите не те впечатляват, дори и кръвта, прекалено червена, изглежда, сякаш че не е истинска. Съвсем друго нещо е, ако разкажеш за това с чувството, с което си го преживял. Това променя много нещата, защото предаваш твоята емоция на читателя. Това го разбрах много бързо. Научих го от великите."
Из глава „Историята":
"Историята. Как я почувствах Историята! Видях в Централна Азия как падна първата статуя на Ленин с крясъка: „Аллах акбар, Аллах акбар!" Аллах е велик. И днес има Ал Кайда. Виждаш ли връзката? Само глупаци късогледи и кретени не виждат връзката, която съществува между края на комунизма като бунтовна идеология на потиснатите – както ти обясних по отношение на комунизма на Мао и Хо Ши Мин – и на днешния ислямски фундаментализъм.
Ако не разберете това, нищо не разбирате!"
Из глава „Властта":
"Защото властта корумпира, увива те, придърпва те към себе се! Разбираш ли? Ако застанеш до кандидат за президент в изборната кампания, ако отидеш на вечеря с него и разговаряш, ставаш негов послушник, нали? Негов инструмент.
Никога не ми е харесвало. Винаги имах това чувство за гордост, че аз стоях пред Властта, гледах я, измервах я и после я пращах по дяволите. Отварях вратата, прекрачвах, влизах вътре, но когато бях в нейната стая, вместо да ѝ се подмазвам, следях какво не е наред, задавах въпроси. Аз съм от ония журналисти, които на световните пресконференции бяха пословични със задаването на най-провокиращите въпроси, от тези, каквито днес не се задават."
