"Разказваме си истории, за да живеем", пише в своя сборник от есета „Белият албум" Джоун Дидиън. Това прави и самата тя през целия си живот. Разказва истории. Чрез есета, статии, сценарии, пиеси и, разбира се, книги, Джоун се превръща в един от най-силните литературни гласове на Америка и живее чрез думите, с които толкова умело умее да борави. Почти до самия си край. На 23 декември 2021 година Дидиън умира на 87-годишна възраст след усложнения от болестта на Паркинсон. Осемнайсет дни след рождения си ден. „Тя беше един от най-проницателните писатели", споделят издателите й от Penguin Random House в изявлението за нейната кончина. За мнозина чрез писането си за любовта и загубата, невинността и измамата, носталгията и паметта Дидиън винаги е била наблюдател, който държи всичко на елегантно разстояние от себе си.
ОЩЕ ОТ GRAZIA: ЕЛИЗАБЕТ ТЕЙЛЪР ВИНАГИ ЩЕ ОБИЧА МОНТИ. ВИНАГИ!
„Има нещо момчешки красиво в нея, но също така крехко и отдалечено, и донякъде обезпокоително, както може да бъде някой, който е едновременно независим и мъдър", пише Сюзън Орлийн във Vogue през 2002 г. „В своите книги тя е създала един от най-опустошителните и отличителни портрети на съвременна Америка", смята Мичико Какутани от The New York Times. Независимо дали отразява гражданската война в Ел Салвадор, или се слива с хората в пропития с LSD хипи квартал Хейт-Ашбъри в Сан Франциско, Джоун надхвърля обикновения репортаж в писането си. Още от малка попива от това на Хемингуей, като преписва негови изречения, за да види „как работят". И самата тя е споделяла, че всичко е в детайлите, че в писането без подробности няма нищо. Излишни на първо четене, те се оказват най-важните парчета от пъзела в която и да е история. Точно те я превръщат в изкусен разказвач. Но за най-голямото си предимство като репортер е определяла своята физическа крехкост и деликатна изисканост. Точно това помага на хората около нея да се отпускат, да говорят и да казват неща, за които после биха съжалявали. Но както тя би допълнила, облечена в дълга плетена рокля, със запалена цигара, облегната до любимия си жълт Corvette: „Писателите винаги продават някого".
„Спомням си как в един снежен ден майка ми даде няколко списания Vogue", разказва Джоун в документалния филм Joan Didion: The Center Will Not Hold. В един от броевете майка й й показва техния конкурс Prix de Paris, който осигурява работа в Ню Йорк или Париж. „Ти можеш да победиш – каза мама. – Ти можеш да го направиш и да живееш в Париж, в Ню Йорк или където си поискаш, но определено можеш да победиш." Когато е последна година в Бъркли, тя наистина печели конкурса и заминава за Ню Йорк, за да работи за Vogue. Тя е само на 20 и за първи път пристъпва в града, който преди това е гледала само във филмите. Позицията на Дидиън във Vogue се превръща в работа на пълен работен ден в продължение на осем години. „Vogue беше ексцентрично и в известен смисъл екзотично образование, но в него имаше ободряваща строгост – пише писателката през 1992 г. – Не пропускахме срокове, не правехме грешки, учехме се бързо или си тръгвахме. Работех по цял ден, а вечер пишех роман. Нямах ясна идея как да го правя. Просто го правех. После лепях отделните части по стените в апартамента си." От тях се ражда първата й книга – Run River. Не много успешна. Но това за нея е само началото. Началото на пътя, който ще споделя с Джон.
„Лесно е да видиш началото на нещата и по-трудно да видиш края", пише още Джоун, която много добре знае как само за миг животът стига до своя край за един и се преобръща за друг. „Сядаш да вечеряш и светът, какъвто го познаваш, свършва. С едно свиване на сърдечния мускул. Или с липсата на такова." Мигът от онази злощастна вечер, в която ще трябва да се сблъска със смъртта в средата на собствения си дом. Смъртта на съпруга й. Джон Грегъри Дън. Малко преди да отбележат своята 40-годишнина от сватбата. Тя се случва през 1964 година „в един януарски следобед, когато по дърветата в овощните градини до шосе 101 вече се разпукваха цветовете".
И той като нея е журналист и писател, който става не само неин съпруг, но и най-добрият й редактор. „Не знам какво означава да се влюбиш. Не е част от моя свят. Но си спомням много добре, че исках това да продължи. Харесваше ми да бъда в двойка. Харесваше ми да има някой там. Не бих могла да бъда с някого, който не е писател, защото не би имал това търпение с мен", разказва Джоун в документалния филм. Малко след сватбата двамата заминават за Калифорния, където се наслаждават на своя уютен дом, в който често посрещат приятели. Сутрин тя ставала късно, слизала в кухнята с тъмни очила и си взимала студена кока-кола от хладилника. След това можела да работи. Семейният живот обаче им донася и своите собствени усложнения. В първото изречение от първата й статия за списание Life през 1969 г., изпратена от Хонолулу, тя пише: „Ние сме тук, на този остров в средата на Тихия океан, вместо да подадем молба за развод". И когато я питат дали не се е притеснявала, че Джон може да прочете това, Джоун отговаря: „Не, той дори я редактира".
И за двамата това е период на съмнение в себе си, силно повлиян от хаотичните събития от 1968 година – както в по-широк, така и в по-личен смисъл. По това време той се оттегля за няколко месеца, за да напише поредния си роман. „Те бяха, в най-добрия смисъл на думата, заплетени в живота си един на друг – казва приятел на двойката пред Los Angeles Times. – Като писатели и хора те бяха една от онези редки двойки, в които наистина оценяват в другия нещата, които оценяват в себе си." Джоун и Джон не могат да имат собствени деца, затова, когато една сутрин им се обаждат, че могат да осиновят едно малко момиченце, двамата са изключително развълнувани. Така в живота им се появява Кинтана, тяхната дъщеря.
30 декември 2003 г. Вторник. Бяхме видели Кинтана в интензивното на шестия етаж на „Бет Израел – Север". Бяхме се прибрали. Бяхме обсъжали дали да излезем някъде, или да вечеряме у дома. Бях му казала, че ще стъкна огън, така че можем да останем вкъщи." Така започва втора глава от книгата си „Годината на магическото мислене" Джоун. Една от най-трудните за писане. Така започва разказа си за вечерта, в която Джон получава инфаркт и ще трябва да се раздели с него. Завинаги. И то, докато дъщеря им по същото време е между живота и смъртта. Едва когато Кинтана излиза от болницата през март, организират погребението на Джон. „Обичам те и повече от само още ден", са думите на дъщеря й, които отекват в съзнанието на Джоун, която малко след това получава поредната лоша новина. Кинтана пада на летището в Лос Анджелис и получава сериозна мозъчна травма. Изпада в кома, но въпреки това за пореден път успява да се измъкне от лапите на смъртта. Докато през август 2005-а не се разболява отново и умира.
ОЩЕ ОТ GRAZIA: ПРЕЦИЗНОТО И ИНТЕЛИГЕНТНО НАСЛЕДСТВО НА ХЕЛМУТ НЮТЪН
Въпреки че това се случва преди публикуването на „Годината на магическото мислене", Дидиън споделя, че не е обмисляла промяна на ръкописа. По-късно тя пише втора книга за справяне с мъката – „Сини нощи", публикувана през 2011 г. „И през ум не ми минаваше, че процесът на траур тепърва започва. Досега можех само да скърбя, но не и да жалея. Скръбта е пасивна. Тя те връхлита. Траурът, процесът на справяне със скръбта, изисква внимание", пише още Джоун в „Година на магическо мислене", с която печели Националната награда за документална литература. След това я адаптира за сцената на Бродуей и няма по-подходяща актриса от Ванеса Редгрейв, която също знае какво е да изгубиш дъщеря. „Исках да уловя натрапчивостта да преминавам през сцената отново и отново, надявайки се по някакъв начин да променя края", казва Джоун пред Vogue, осъзнавайки, че никога няма да може да го направи. Джоун, за която Джон би казал: „Тя наистина е доста весел човек, който кара яркожълт Corvette. Не гледа към тъмната страна на живота. Тя просто не очаква много от него или от хората". А тя би добавила: „И не съм толкова крехка, колкото хората си представят". Дори и когато трябва да напише края.
