Фотография: Борис Урумов, Габриела Илиева
С Коста се запознах на един уъркшоп, част от поредицата Artist Development Masterclass, която организира с екипа си от Studio Karakashyan. Невероятен танцьор, хореограф, режисьор и визуален артист, той е от хората, за които няма граници в изкуството. Доказва го с всеки свой проект, като често ни отвежда на неочаквани места – от инсталацията „Преди минути" за КО-ОП, в която документира маргинализирани персонажи в една обществена тоалетна, през зрелищния танцов спектакъл „Последният залез" на Регионалното депо за неопасни отпадъци в Габрово, до езерото Клептуза във Велинград.
В края на септември беше премиерата на новия ти танцов проект „В нейната кожа". Разкажи ми за него!
Вдъхновението дойде от Велинград. Баба ми е оттам, а аз ходех всеки уикенд, за да тренирам спортни танци, защото клубът им беше един от най-силните в България. Градът е доста интересен, защото има специфичния характер на малките места, в които всеки иска да разбере какво се случва с другия. Така се роди идеята да създадем няколко събирателни образа и с Антония Георгиева, с която работим заедно от години, измислихме пет женски архетипа на Домакинята, Фаталната жена, Бунтарката, Момичето до езерото и Призрака. Всичко е заснето на езерото Клептуза във Велинград. Искахме да ограничим историите на тези пет жени около езерото и как всяка една от тях, гледайки останалите, си създава в главата някакъв образ коя е тази друга жена, защо е дошла, какво иска, какво се върти в главата ù. Работихме и с импровизация от страна на самите танцьори, а те са много различни – Нели Георгиева и Марина Маринова са балерини от Софийската опера и балет, Александра Таскова е commercial танцьор и сме работили заедно по видео на Рита Ора, Емилия Тончева и Яница Атанасова творят в жанра на съвременния танц. Снимахме на 1 май, официален празник, и около момичетата минаваха хора на водни колела и беше интересно да наблюдаваме реакциите им, защото подсилиха концепцията на самия проект, който осъществихме с подкрепата на Национален фонд „Култура".
Спомена „жените, които се оглеждат една в друга". Според теб хората през последните години, особено покрай цялото това изолиране по време на пандемията, продължават ли твърде много да се оглеждат в другите, или по-скоро се обърнаха навътре към себе си?
Според мен продължаваме много да гледаме към останалите и да си изграждаме един образ на базата на това, което виждаме отстрани, не само в Instagram. Т.е. винаги работим с много ограничена информация за живота на този друг, който виждаме, а трябва да бъдем внимателни и да не приемаме всичко за истина. Никога не знаем през какви преживявания преминава този човек, какво му се е случило. Той може да е решил да сподели нещо онлайн или с нас на живо, но всъщност съвсем друго да се случва зад тази повърхност. Ние точно това преекспонираме, но по един забавен начин, защото образите във филма имат комичен елемент.
В един от предишните ти проекти – филма Surrender, се фокусираш върху мъжествеността и показваш нейните различни лица, а с този се фокусираш върху женствеността и трябва да създадеш хореография, която да я изрази. Кое от двете беше по-голямо предизвикателство?
Двата филма много интересно си взаимодействат, защото Surrender е изцяло документален. Той е за четирима мъже танцьори, които за мен са едни от най-завладяващите, като например Никола Хаджитанев, който е премиер-солист в Софийската опера. И четиримата са много успешни и чрез техните лични истории направихме едно документиране на паметта на тялото и всички умения, които те са натрупали през годините. Докато във „В нейната кожа" с Антония създадохме нови персонажи в колаборация с танцьорите. Един цял ден бяхме с момичетата на езерото и оставихме всяка от тях да сподели къде точно си представя своя образ. Техните идеи за персонажите изградиха хореографията така, че тя да взаимодейства с пространството. За мен е важно танцьорите да се чувстват овластени в процеса, а не просто да са инструмент. Заедно създаваме нещо, което има споделено авторство, защото те са толкова впечатляващи с уменията си и това трябва да бъде на преден план, а не какво има в нашата глава като режисьори.
Ти самият понякога си на сцена, пред камерата, но много често заставаш зад нея като режисьор, хореограф. Къде се чувстваш по-добре?
През последните години съм се насочил изцяло към режисурата и в момента подготвям сценарий за първия си късометражен филм, който няма да бъде танцов. За мен най-ключовото е да се събере правилният екип и след това да се оставят тези професионалисти да се забавляват и да изследват. Харесва ми да фасилитирам този процес като режисьор и като хореограф. Усещам, че режисурата е това, в което се чувствам най-силен.
През пролетта направихте танцовия спектакъл „Последният залез" в габровското депо. Как се стигна до него и как се създаде тази връзка между танцовото изкуство и екологията?
От много време ме вълнува темата за мръсния въздух, особено в България. Първо бях създал за балет „Арабеск" една миниатюра – „Въздухът, който заедно отгледахме", която изследваше физическите ефекти върху телата ни, когато не дишаме чист въздух. След нея се включих в няколко събития, където артисти и еколози могат да размишляват как да работят заедно по темата. Един такъв уъркшоп организираха от Дома на хумора и сатирата в Габрово, където се срещнах с екипа на „Гринпийс". Те ми разказаха за ак- тивностите си, защото много често ни се струва, че замърсяването на въздуха е нещо много абстрактно. Знаем, че е лошо, но не можем да усетим колко голям проблем е това. Тогава ни заведоха на депото за отпадъци в Габрово, а там е изключително вдъхновяващо, защото виждаш хора, които с голям хъс работят за образоването на хората в града, че боклукът, който отива там, се третира по най-добрия начин, че се рециклира възможно най-много. И си казах, че това място е толкова въздействащо, че можем да пренесем хората там, където сами да си представят какво би могло да бъде след 50–60 години. Хората от депото в Габрово бяха невероятни, бяха толкова отворени към идеята, помогнаха ни със сценографията, бяха първата ни тест публика. Много се притеснявах как ще интерпретират тази история, поставена на мястото, на което работят, но те бяха много очаровани и с тяхната обратна връзка бяхме готови за премиерата.
Ти си учил в Щатите. Защо се върна в България?
В Колумбийския университет в Ню Йорк емоционално и работно ми беше много напрегнато преди завършването на бакалавърската ми степен. Това е един много интензивен университет и усещах психологически натиск. След четирите години там се вслушах в тялото ми и в ума и усетих, че имам нужда от малко по-бавни темпове. Затова записах магистратура във Венеция в Глобалния кампус по правата на човека. След нея започна пандемията и се върнах в България по любов. Харесва ми, че тук има възможност да се работи много, без да сме натоварени с очаквания какво е било преди нас. Поне аз усещам, че е възможно и достъпно да създадеш нещо ново, по-различно, по-неочаквано и публиката и институциите имат глад за иновации. Това най-много ме зарежда. Но ми е важно и да пътувам, да черпя вдъхновение от различни места и след това да го връщам в България.
Кой е върхът, който искаш да покориш?
Колкото по-световна и глобална е сцената, толкова по-добре. Искам с филмите, които създавам, да стигна до големите фестивали, а другата ми мечта е танцовата ми трупа да бъде поканена в Ню Йорк. Той ми остава като еталон за качество и за мащаба, в който искам да работя. Знам, че от България ще отнеме доста работа и ресурс, за да се стигне дотам, но не мисля, че е невъзможно. Просто е въпрос на време.
