Фотография: Личен архив
Имаш интересна фамилия, знаеш ли произхода и значението й? – питам Ели при старта на интервюто ни за GRAZIA.
"Като малък прадядо ми много обичал да хвърля камъчета отвисоко. Често се качвал на покрива на къщата и хвърлял през комина камъчета, които падали право в манджата, която се готвела на огнище с дърва. Майка му все се ядосвала, излизала и викала по него с думите: "Замярко, Замярко, чакай да видя сега какви ги вършиш там горе!?". И тъй като се случвало всеки ден, съседите започнали да му викат Замярков, както на него, така и на цялото семейство. Името се разнесло по махалите от уста на уста и така се е запазило чак до днес".
Интересните фамилни имена сякаш ни орисват на необикновена съдба и вярваме, че случаят на Ели, която гледаме вече 3 сезона в праймтайма на bTV като Силвия от сериала "Мен не ме мислете", не е по-различен.
В редовете по-долу актрисата с дълбоки сини очи, разностранни интереси и вече няколко участия по важни европейски кинофестивали разказа повече за любовта си към изкуствата, на които се е посветила, и за нещата, които я правят щастлива отвъд професията.
Още в първото лято след дипломирането ти ставаш част от каста на пълнометражен филм? Киното ли е голямата мечта на един актьор (и лично за теб)?
Да, имах късмета да се явя на кастинг и да попадна в много добре сработен и отдаден на киното екип с изключителни професионалисти. Истината е, че още по време на обучението ми в НАТФИЗ у мен се появи интерес и живо любопитство към киното, най-вече към процеса на заснемане и работата на режисьора с актьорите на терен. Струваше ми се много различно като случване в сравнение с театъра и мога да кажа, че смело си мечтаех и силно вярвах, че някой ден ще се снимам в киното. Истината е там, че когато тази мечта се сбъдне, тя не си отива, а става още по-голяма.
Чуваме се за първи път, докато пътуваш за кинофестивал в Германия… Каква е атмосферата на подобен форум и какво дава като заряд на хората, избрали да се развиват в тази сфера, подобно събитие?
Хвана ме на път към фестивала в Котбус, Германия, където участвахме с дебютния филм на реж. Орлин Милчев – "Изкуството да падаш". Атмосферата по време на кинофестивали е изключително приятна и положително заредена. Виждаш много жадни за кино очи.
Ако в театъра, ние, актьорите, черпим енергия от публиката по време на самото представление, в киното тази обратна връзка става реалност едва след приключването на снимките и обработката на филма, затова събития като кинофестивалите са толкова важни за екипа. За мен е страшно ценно да гледам филм, в който участвам, като зрител и да усещам как хората в киносалона се вълнуват, дишат, смеят се или плачат, с две думи – как живеят с филма.
Парадоксално е как снимките на един филм отдавна са приключили, но след края на всяка прожекция той започва своя път отначало, заживявайки за кратко или за по-дълго у хората, които са го гледали. Именно участието на такива фестивали отново ми припомня за дълбокия смисъл и любов, които стоят в основата на правенето на кино.
Има ли червен килим, на който с радост би разходила вечерна рокля от high-fashion бранд някой ден?
Разбира се, защо не! Всеки кинофестивал носи различен заряд – едни са по-бляскави и шикозни, други са непринудени и лишени от суета. Най-големият кинофестивал, на който съм била досега с филма "Сестра" на реж. Светла Цоцоркова, е този в Сан Себастиан, Испания. Там имаше червен килим, много фотографи, бяхме елегантни, с официални рокли, и няма да забравя огромната опашка от хора, чакащи да гледат филма ни. Тогава заложих на така предпочитаната от много дами "малка черна рокля", но няма да крия, че си представям някой ден да се появя с нещо много по-смело и дръзко като тоалет на някой от престижните фестивали.
Възможно ли е според теб един актьор да се развие до желаното ниво, без да опита участие в международна продукция?
За мен е възможно, и то без съмнения, стига да не спираме да се учим всеки път, когато сме на терен или на сцената, да не бъдем прекалено уверени и сигурни, че няма какво повече да развием у себе си като артисти. Не смятам, че участието в международна продукция е сигурният път към постигане на желаното ниво на усъвършенстване. Несъмнено дава друг поглед, опит и донякъде самочувствие, но моето мнение е, че нивото на развитие на един актьор зависи от самия него, а не от продукциите, в които участва. Дори смятам, че понякога самото неучастие в даден проект е урок и начин да израснем.
В момента си част от може би най-гледания и харесван от българската аудитория сериал – "Мен не ме мислете". Какво харесваш в персонажа си там?
Първо искам да споделя, че съм страшно благодарна за това, че съм част от този така любим за мен проект. Преоткрих много мои колеги, които вече чувствам като свои близки приятели. Персонажа на Силвия в сериала заобичах още от първия ден на снимките. Харесва ми това, че е толкова темпераментна, безкомпромисна, страшно луда и първична жена. Не спира да ме изумява и "влизам в обувките ѝ" с голямо удоволствие.
Има ли нещо, с което би искала Силвия да се развие в идните сезони?
Аз мисля, че Силвето извървява дълъг път. Тази маска, която носи в началото, а именно на силната, еманципирана и неподвластна на никого и нищо жена, до една толкова крехка и ранима душа, каквато всъщност е. Ако има нови сезони занапред, бих искала Силвето да запази така чаровната си лудост и да може да се почувства истински и силно обичана – това мисля, че й липсва най-много в момента.
Какво дава като опитност телевизията и снимките за подобна продукция?
Несъмнено мисля, че натрупах доста опит на терен и пред камера благодарение на сериала и на това, че снимките продължиха за по-дълъг период. Научих се да работя на много по-бързи обороти, отколкото ми се е налагало дасега, да съм дисциплинирана и съсредоточена, независимо колко дълго продължава снимачният ден, а също така и много експедитивно да влизам в дадената сцена от името на героинята ми. Текста научавах само с няколко прочита и дори сама можех да преценя дали Силвия, моята героиня, би използвала написаните за нея реплики, или би се изразила по друг начин. И въпреки това усещах, че след всяко изречено "начало!" на дадена сцена, е нужно да се предизвиквам отново и отново с пълна сила, независимо от натрупания опит досега.
С какво би различила работата за сериал с тази в театъра и киното?
Най-съществената разлика между снимките на сериал и работата в киното и театъра според мен е времето за изпълнение и бързината, с която трябва да се научиш да действаш. В киното и театъра се отделя повече време, в което актьорите и екипът да могат да изпробват и да са сигурни в действените задачи или в специфичното движение на камерата, докато при заснемането на сериала графикът за деня е подреден до минути и трябва да си много схватлив и рефлективен. В момента и киното, и театърът са част от работата ми и са неразривно свързани.
Мисля, че сцената винаги ще ме тегли като магнит най-вече заради енергията, която ми дава, а камерата ще ме блазни и предизвиква с необятността си. В момента се усещам по-силно привлечена от киното, може би защото имам повече опит в театъра. Усещането след дълъг ден на снимки е сякаш са ми се случили толкова много неща, колкото в реалния живот няма да мога да преживея и за месеци.
Студентите в НАТФИЗ по правило са ангажирани 24/7 с репетиции и лекции за 4-те години, в които тече обучението им. Различен ли е графикът ти сега, как изглежда един твой ден?
Определено графикът ми сега е много по-различен в сравнение с този в НАТФИЗ. Едно от нещата, които харесвам, упражнявайки тази шизофренна професия, е, че всеки мой ден е различен и съм далеч от подредеността и точните часове за начало и край на работния ден. Налагало ми се е да съчетавам снимките с репетиции извън София, представления, фестивали, водене на различни мероприятия и куп неща, изискващи страхотна енергия. Въпреки това съм забелязала, че когато съм най-ангажирана и затрупана, се чувствам в приповдигнато настроение и дори по-заредена. Това ме кара да си мисля, че въпреки трудностите и бавните темпове на случване понякога, все пак това е професията за мен, която ме прави щастлива и удовлетворена.
Кои са нещата, които ти носят радост отвъд професията. Остава ли ти време да практикуваш тези занимания?
Много обичам да приготвям различни сладки неща като бисквити, бонбони, печива, торти, сурови десерти и въобще всичко в този дух. Процесът ме разтоварва, не мисля за нищо друго, почивам си и релаксирам. Обичам да споделям сладкориите с мои приятели и наскоро си направих Instagram и Facebook страници, където качвам снимки на сладките неща. Дори се е случвало мои приятели да ми пишат и да искат да им приготвя нещо за техен любим човек или дори без повод за самите тях.
Другото занимание, което държи духа и тялото ми в кондиция, са различни по вид тренировки, най-вече високоинтензивните такива. Имам нужда и отделям време за тях в ежедневието си, тъй като ме изтощават физически, но ме зареждат енергийно. Напълно постижимо е според мен човек да намира време за нещата, които обича да прави, и "нямам време" не звучи сериозно. Освен тези занимания, много държа на връзката със семейството си и с любимия човек. Тя не трябва да се пренебрегва и да се оставя на последно място след всички ангажименти, а да се отглежда старателно с времето.
Имаш ли си идоли от големите имена в актьорската професия? На кого би искала да приличаш поне малко и като кого би искала да те запомнят хората един ден?
Определено има актьори, на които се възхищавам и смятам, че работота им може да се разглежда като учебник в професията – имена като Джим Кери, Леонардо ди Каприо, Брайън Кренстън, Хавиер Бардем, Оливия Колман и много други. В България също има не по-малко невероятни и талантливи актьори като Светлана Янчева, Ивайло Христов, Малин Кръстев, Деян Донков, Иван Бърнев, които ме вдъхновяват всеки път, когато ги гледам. Лично аз бих черпила опит и познание от много хора в професията си, но не бих искала да приличам на никой друг освен на себе си.
Имаше две неща, които моят професор Ивайло Христов ни каза още на първия ден след приемането на класа ни в НАТФИЗ, които помня и може би никога няма да забравя. Едното беше, че всичко в киното и театъра е правено и измислено, единственото ново и неповторимо в изкуството сме самите ние и че преди да станем добри актьори, трябва първо да се научим да бъдем добри хора.
