Фотография: Тихомира Крумова
"Не мога да ви гарантирам, че ще бъдете щастливи. Един ден ще сте запалена лампа, друг път – загасена, единственото наистина важно нещо е да изпитвате копнеж по щастието. Само по този начин ще ви се приисква да го търсите" – тази реплика от книгата си "Първият ден от моя живот" италианският писател и режисьор пренася и във филма, който прави по нея. Защото, както самият той сподели по време на представянето им в София, понякога щастието не е толкова важно. По-съществено е да запазим копнежа си по него, носталгията, спомените, в които го е имало. Само тогава ще може да продължим, когато ни е обзела тъгата. "Първият ден от моя живот" е книга за втория шанс. Онзи, който понякога сами трябва да си даваме, когато сме изгубили светлината и смисъла някъде по пътя си. Точно когато е най-трудно. Точно като всеки един от героите в тази история. Само че на тях напълно непознат мъж им дава този втори шанс. Седем дни, в които да променят решението да сложат край на живота си. Дава им право на избор, в който залогът е точно онзи първи ден от живота, който не заличава миналото. Напротив, само отваря нова страница в опит за приемането му, опит за опитомяване на болката, опит за щастие, копнеж по него.
Паоло Дженовезе е направил великолепен филм по книгата си и за въздействието му немалка роля играе музиката. Но тя преминава изключително осезаемо и през страниците на изданието. "Музиката е важна не само във филма, но и в живота на всички нас. Всеки има любима музика, на която се е влюбвал или е танцувал през някое лято. Музиката ни съпътства през целия ни живот. Мисля, че тя дори може да спаси живота на някого. Затова смятам, че история, в която става въпрос за това как хората могат да бъдат спасени, музиката е изключително важна", споделя още режисьорът, който беше в България по покана на Colibri, които издават книгите му тук. А ето какво още разказа Паоло Дженовезе специално за GRAZIA.
"Много е важно някой да ти даде втори шанс", споделя Паоло Дженовезе
Казвали сте, че първоначално не сте имали намерение да направите филм по книгата си "Първият ден от моя живот". Но какво ви вдъхнови, за да я напишете?
Вдъхновението дойде от един документален филм, който се казва "Мостът" и в който режисьорът е сложил камера на Golden Gate, мостът в Сан Франциско, който е известен с това, че много хора слагат край на живота си, скачайки от него. В продължение на една година той е заснемал какво се случва, след което е интервюирал всички онези, които са оцелели и не са успели да се самоубият. Интересното е, че всички те споделят, че през тези седем секунди, в които се случва падането от моста, са съжалявали и са искали да се върнат назад във времето. Това дълбоко ме впечатли – че хората, които са стигнали до такова драстично решение, могат да го променят само за седем секунди. Наистина исках да разбера кои са причините, които карат хората да се върнат към живота. И така седемте секунди се превърнаха в седем дни, защото тази картина изникваше в съзнанието ми много пъти, мислейки си какво може да се случи в тези седем секунди, за да промениш решението си, за това, че винаги има начин да се върнеш назад, дори и в този тип ситуация. Така се роди идеята да напиша история за възможността да получиш втори шанс в живота си, дори когато вече всичко изглежда загубено. И просто започнах да пиша.
А кога решихте, че искате да филмирате тази история?
Когато завърших книгата, защото се появиха много красиви сцени, които ми се прииска се видя на голям екран. Тогава реших, че такъв тип история е напълно подходяща да бъде показана на кино и да се превърне в сценарий за филм.
Защо избрахте Ню Йорк като място на действието?
Защото е магично място. Всичко може да се случи в този град. Ако ви разкажа история, че в Чайнатаун в Ню Йорк има мистериозен човек, който желае да ви даде една седмица от живота си, за да опита да спаси вашия, за да го промени, вие бихте повярвали, нали. Но филма се наложи да снимаме в Рим заради пандемията.
Имате ли си любим персонаж от героите, защото те са много различни един от друг?
Не, не, не… Да, те са много различни, но в същото време всеки един е част от една и съща история. Всеки от тях е зависим от другия, защото техните различни съдби се превръщат в една напълно необикновена история. И всеки един преминава през своята болка, своите проблеми. Затова ги обичам и четиримата.
Вие пишете много за времето и то е една от важните теми в книгите ви. Защо е толкова важно за вас то?
Защото мисля, че то е най-важното нещо в живота ни. Времето, което имаме, с което разполагаме, времето, което сме изгубили, времето, което ще имаме. Всичко в живота ни се отнася до времето. Затова в двата ми последни филма, както и в някои предишни, то е един от основните персонажи в историята.
За мен "Първият ден от моя живот" е книга за втория шанс, както и за умението да приемем миналото си и реалността, в която живеем. Имало ли е момент в живота ви, когато ви се е искало някой да ви даде този втори шанс?
Да, разбира се, имаше човек, който ми даде втори шанс в живота ми. Много е важно някой да ти даде втори шанс, но също толкова важно е да се опиташ да го намериш сам, да си го дадеш. Но да, случвало ми се е.
Къде откривате истории, които разказвате?
О, навсякъде. Написал съм около петнайсет сценария за моите филми и около пет за други режисьори, и само три от тях са от книги. Но със сигурност ги откривам в живота. Аз съм много любопитен. Това е част от работата ни – невъзможността да отделя личния от професионалния си живот. Те винаги са свързани. Както в този момент се намирам в София по работа, но в същото време може да се появи нещо, което да ме впечатли, да разчовърка мозъка ми, да остане в съзнанието ми и в някакъв момент да изскочи и да се превърне в нова история. Затова обичам да наблюдавам хората, местата, изследвам детайлите, задавам си въпроси. И мисля, че ако искаш да се занимаваш с подобно нещо, трябва да бъдеш любопитен.
Вчера си говорих с Мира Сталева, която стои зад организирането на София Филм Фест, и тя каза нещо много интересно – че голямото кино се прави от малки истории.
Не съм съгласен и не мисля, че е вярно, защото не може да се генерализира. По-скоро голямото кино е за истории, които успяват да те докоснат, да останат в теб. И колкото по-дълго тази история остане в теб, толкова по-великолепен е този филм. Малки истории, големи истории – това няма значение. Това, което има значение за мен, е ефектът, който историята предизвиква у публиката.
Предимство ли е това, че вие не само пишете книгата и сценария, а след това влизате и в ролята на режисьор за тяхното пресъздаване?
Да, предимство е, защото когато пиша сценария, аз познавам историята много, много добре. Филмирам я още в главата си, и то много пъти.
Ако трябва да избирате между писането и режисирането, кое за вас е по-удовлетворяващо, по-вълнуващо?
Със сигурност и двете. Мога да кажа, че е различен тип вълнение. Когато пишеш, си сам и всичко е възможно, даваш си нужното време и дори по някакъв начин е релаксиращо. Докато на снимачната площадка винаги има адреналин, напълно различно е.
Писането бягство ли е от реалността?
Да, разбира се. Винаги, когато пишеш дадена история, ти бягаш от реалния свят и започваш да живееш съвсем друг живот. Живееш с героите си, преминаваш през различни места и състояния чрез думите и си напълно обсебен от историята.
Понякога книгите ни променят, или поне част от мисленето ни. Мислите ли, че това може да се случи с читателите на "Първият ден от моя живот"?
Надявам се. За мен е много важен ефектът от една история върху публиката. Мисля, че книгата или филмът не ни дават решение, по-скоро ни провокират да стигнем до него или да се замислим върху тема, за която не се говори много. И когато това се случи, тогава целта е постигната.
Много харесах "Супергерои" – и книгата, и филма, и най-вече любовната история между Анна и Марко. Мислите ли, че тя е възможна и в реалния живот?
Да, абсолютно. Не е лесно и както се казва и в книгата, и във филма – трябва да имаш суперсили. Но не е невъзможно.
Имало ли е момент, в който сте губили вярата си в любовта?
Случвало се е много пъти в миналото. Всеки път, когато слагаме край на една връзка, губим вяра и това е напълно нормално. После започваш да вярваш отново, после пак я губиш, после пак вярваш. Но мисля, че това е любовта – редуване.
Кои са вашите супергерои?
Може би родителите ми.
А имате ли суперсила?
Не знам, трудно е човек да анализира себе си, но мисля, че съм много отдаден в отношенията си с хората.
"Трябва да обичаш историята си и може би тогава и публиката ще я хареса"
Доколко е важна обратната връзка на публиката?
Много е важна. Когато пишеш, не мислиш за публиката. Аз не пиша нещо само защото си мисля, че публиката ще го хареса. Това няма значение. Трябва да обичаш историята си и може би тогава и публиката ще я хареса. Но когато приключиш, когато книгата е публикувана или филмът е пуснат в кината, обратната връзка от хората е много важна. Ние разказваме истории за хората, не за себе си. Трябва да успееш да ги впечатлиш, да предизвикаш емоция…
Снощи имахте и първата си среща с българска публика. Как се чувствахте?
Беше много топло и уютно, много интересно, харесах дискусията, която се получи. Това е начин да разбереш емоциите, които си предизвикал, какво са разбрали хората, какво не са. Този тип срещи са от огромно значение.
Какви са основните предизвикателства да превърнеш една книга във филм така, че филмовата версия да бъде харесана също толкова, колкото и книгата?
Мисля, че не трябва да се влияеш от това, че хората са харесали книгата, и да се чудиш дали ще харесат и филма. Двете неща са напълно различни. Когато правя филма, се фокусирам и избирам сцените, които харесвам, и не мисля за това как ще се възприемат. За мен това е нова история, различна, история, изградена от сцени. Когато четеш книгата, ти сам ги пресъздаваш със собствената си фантазия. Докато във филма виждаш по-скоро фантазията на режисьора, което е напълно различно.
