Фотография: Manfred Baumann
"Малко съм изморена, прибрах се вкъщи около 2 през нощта, така че все още се събуждам и опитвам да се върна към живота", споделя Тори ДеВито, когато се появява на екрана ми в Zoom. По-добре да не залагате пари на това, защото няма шанс да го предположите. Тя изглежда страхотно. Смее се, сякаш се познаваме от повече от две минути. Веднага пита "Как си?".
Как съм? Доста добре, след като последната от много срещи за деня е именно с нея. Тори, която сме гледали в "Трий Хил", "Малки сладки лъжкини", "Дневниците на вампира", "Лекарите от Чикаго" и може би поне още толкова сериали (и в пъти повече филми), дефинирали конкретен момент от съвременната попкултура.
Докато наскоро упражнявах така досадната активност, която е скролването в Instagram, попаднах на неин пост и обърнах внимание на локацията - Sofia, Bulgaria. Наложи се да се върна назад и да проверя дали съм видял това, което съм видял, но се оказа, че съм абсолютно прав и Тори е в България за снимките на нов филм. "Боже мой, веднага си казах, че трябва да се свържем", признавам аз в началото на разговора ни, който се случва няколко седмици по-късно онлайн, защото, както може да предположите, графикът ѝ е много неща, но не и особено свободен, а организацията е много неща, но не и особено лесна.
Не сме те впечатлили с чудесно време, в това съм сигурен, но се надявам, че все пак си тръгнала обратно с хубави спомени.
Абсолютно. Честно казано, времето май не беше чак толкова зле, позволи ми да се разходя и да разгледам наоколо.
Радвам се, защото в момента е истинска зима и не мога да спра да се оплаквам, колкото и да искам.
О, съжалявам да го чуя. Един от снимачните дни наистина се усещаше като зима, но точно преди да заминем за Гърция, имах възможност да обиколя града. Успях да се насладя, доколкото е възможно.
Предполагам, че не можеш да говориш твърде много за проекта, който снимахте тук, но все пак...
Снимахме филм за Hallmark, казва се "Love's Greek to Me". Както обичам да казвам, той е "Моята голяма луда гръцка сватба", само че наобратно. Героинята ми отива там, среща се със семейството на приятеля си, сблъсква се с културата, всичко ѝ изглежда твърде зашеметяващо. Прибрах се вкъщи, казвайки, че това може би е най-готиното преживяване, което съм имала на снимачна площадка от около десетилетие.
Звучиш категорично.
Знам, но актьорският състав е невероятен, влюбих се във всички, с които работихме по този проект. Парчетата от пъзела просто съвпаднаха перфектно.
А и да не се лъжем, Санторини е страхотна дестинация.
Тооолкова красиво!
Запиши Миконос като следваща в списъка.
Определено, много бих искала.
"Опитвам да се движа с по-бавно темпо, но имам чувството, че то е бързото темпо на всички останали", споделя Тори
Има въпрос, който винаги съм искал да ти задам – как успяваш да направиш прехода от сериозните към забавните роли толкова плавен и незабележим? Ясно е, че това е работата ти и я вършиш брилянтно, но знаеш как някои винаги са добрия или лошия герой, а ти си била и двете. Много пъти.
Аз съм Близнаци. (Смее се.) Определено имам двете страни в себе си. След като си плакал цял ден, забавно е да снимаш романтична комедия. Емоционалните роли също са забавни, обичам да се впускам в тях. Драматичността не ми е особено чужда, особено когато бях дете, така че обичам да правя и двете.
Трудно ми е да ти повярвам за драматичността в живота, но май наклоняваш везните към по-сериозните роли?
Мисля, че ако сценарият е по-лек, той позволява да отделиш нужното внимание на колегите ти. Не се налага да бъдеш "на тръни" постоянно. От друга страна обаче е моментът, когато си вложил цялото си сърце, всичките си емоции. Тогава се прибираш и чувстваш някакво облекчение.
Разбрах те, от приятната умора.
Да, обичам драматичните роли. И за да отговоря на въпроса ти, май винаги са ми били фаворит.
Може би е затворена страница, но трябва да споделя, че до ден днешен не мога да преживея факта, че Мелиса не беше "А" в "Малки сладки лъжкини".
(Смее се.) Знаеш ли, имаше няколко пъти, в които и аз мислех, че тя ще се окаже "А". Не си сам.
Дразнещо или приятно е, когато хората те свързват с конкретен проект от миналото, колкото и други да си снимала след това? Питам, защото ми се е случвало да говоря с артисти, оценяващи факта, че даден филм или сериал ги е направил популярни, но като че ли предпочитат да не се връщат назад във времето.
Ако си достатъчно голям късметлия да изиграеш роля, която публиката помни, ще разбереш, че не се случва на всеки. Някои работят с години и не успяват да стигнат до този момент. Мисля, че за мен беше "Трий Хил". Може би защото героинята ми в сериала е луда, но макар да го снимах преди 14 или 15 години, хората все още ми задават въпроси за нея. Не ме притеснява, защото без тази роля може би нямаше да съм на мястото, на което съм в момента. Каквото и да правя, останалите няма да забравят "Трий Хил", но I love it.
Преди известно време започна да правиш live видеа в Instagram, които озаглави "Stream of Consciousness". Всички се опитваме, но ти как успяваш да останеш осъзната?
Важно е да си напомняме какво е истинско, това ме държи на земята. Когато усетя, че се отклонявам в прекалено много различни посоки, поемам въздух и си казвам, че трябва да правя по стъпка напред. Моментът, в който започна да мисля твърде много за бъдещето, просто се пречупвам.
Това ли е причината да стартираш поредицата?
Започнах да забелязвам тренд - как wellness индустрията изглежда недостижима за много хора. Появиха се лица, които ни карат да смятаме, че са нужни милиони долари, за да се насладиш на живота. Това изобщо не е вярно. Тогава се замислих, че мога да започна да каня гости, разбиращи как да вкараме тези практики в живота си, без да се окажем разорени. Здравето и щастието трябва да идват безплатно. Няма нужда да похарчиш 30 000 долара за ваканция, за да се почувстваш центриран.
Би било страхотно, но все пак…
Да, ако можеш да го направиш, защо не? (Смее се.) Но ако не можеш, а много хора не могат, това е абсолютно ОК. Всички отиваме в магазина и виждаме колко по-скъпо е да си купиш растително мляко, отколкото истинско такова, например. А всъщност хората могат да си го направят сами, много по-лесно и достъпно е от доста други продукти. Само че не го знаят. Това беше целта ми.
Как избираш гостите си, защото има много и различни теми?
Обикновено са хора, които следвам от известно време. Хора, на които се възхищавам. Случва се естествено.
В един от епизодите сподели, че е важно да гледаме само към онова, което ни кара да се чувстваме щастливи. Какво е то за теб в момента?
Какво ме кара да се чувствам щастлива? Възможността да съм около хората, които обичам. Живея във ферма. Обичам да пътувам и да работя, но да се върна вкъщи, не в големия град, да съм около животните ми, сред природата, това ме кара да се чувствам добре. Буквално е моят източник на щастие. Опитвам да се движа с по-бавно темпо, но имам чувството, че по-бавното ми темпо е бързото темпо на всички останали. Харесва ми, когато мога да чета книга, да прекарам време с кучетата си, да погледна навън и да видя елена, появил се в двора. Или как котките изяждат храната, която сме им оставили. Честно казано, работя, за да имам по-семпъл живот.
Забелязвам, че докато при някои се превръща в ниша, други популярни личности просто не искат да са откровени с феновете и последователите си. Наистина не разбирам защо.
Въпрос на баланс е. Случвало се е да говоря с хора, които мислят, че споделянето ги прави твърде уязвими. Разбирам ги. Мисля, че в момента просто се очаква да бъдем по-отворени, отколкото всъщност искаме да сме. Ако се чувстваш комфортно, супер, направи го. Ако не, нормално е, все пак се излагаш на показ пред милиони. Опасността е по-скоро да създадеш фалшив човек, който не съществува, но кара останалите да се чувстват изостанали. Аз винаги съм била отворена книга с хората, които срещам, с приятелите и семейството си, така че е логично да съм отворена книга и в публичното пространство. Харесва ми да споделям живота си, за да кажа на останалите, че ако преминават през дадена ситуация, аз също вече съм я изживяла. И може би опитът ми ще ги накара да се почувстват видени, чути, оценени, не сами.
Звучи ми като да си адаптирала цялата #nofilter философия много правилно и много навреме.
Понякога слагам цветен филтър, ако искам да направя някой пейзаж още по-красив, но не обработвам снимките си. Опитвам да представям най-истинската си и естествена версия. Тези възможности не само си играят с образа ни, играят си и със самите нас. Случвало се е да отварям Instagram и да започвам с "Не изглеждам така", "Тялото ми не изглежда така", "Може би нещо не е наред при мен". Всичко е фалшиво, а като жена в тази индустрия, чувствам задължение да бъда възможно най-реалистична. Това е моят избор.
Социалните мрежи са странен свят, а напоследък не мога да реша дали искам само the good side, за да се развличам, или повече реалистичност, за да има смисъл от иначе безцелното скролване?
Мразя, когато седна на дивана и вместо да чета книга, прекарам час в Instagram.
"Като жена в тази индустрия, чувствам задължение да бъда възможно най-реалистична"
Там обаче споделяш и много за каузите си, свързани с правата на жените и животните. Какво се случва на този фронт?
Работя с организацията SafeBAE, която образова младите по въпроса със сексуалното насилие. В борда на директорите съм и посещавам училища, за да говоря с децата лице в лице. Социалните мрежи са силни и със сигурност ще пусна пост за нещо, което ме вълнува, но обичам личните срещи. Партнираме си и с Planned Parenthood. Сигурна съм, че си наясно със случващото се в Щатите - правата на жените, правото да направиш аборт. Вървим назад, така че е важно да използвам гласа си по значими теми.
Вкарваш ли го по някакъв начин в основната си работа?
Когато бях по-млада, играех роли, без да се замислям особено. Не че съм се превъплъщавала в ужасни персонажи, но сега наистина обръщам внимание на начина, по който те говорят. Няма как всички да са моралната полиция. Просто отделям време да помисля дали присъствието им не е само за елемента на шок, дали има смисъл, дали е важно за историята.
Случвало ли ти се е да откажеш роли, ако не отговарят на тези критерии?
Да. Веднъж, когато не усетих сценарият като написан в днешно време. Разбирах какво искат да кажат с него, но ми се струваше назадничаво. Споделих, че освен ако не променим няколко момента, не мисля, че бих могла да се появявам с увереност на снимачната площадка и да върша работата си.
Чувал съм да казваш, че филантропията е начин да застанем зад хуманността, да я подкрепим, разберем. Все си мисля, че е важно, особено когато на никого не му пука за абсолютно нищо.
Плашещо е. Опитвам да разбирам гледните точки на останалите, дори да не съм съгласна с тях. Проблем е, ако нямаш виждане, а наоколо се разиграва ситуацията с оръжията. Когато бях в Гърция, говорих с колегите си, че където и да отида – без значение дали на театър, или на фермерския пазар, винаги се оглеждам наоколо. Наблюдавам кой какво носи, дали някой няма пистолет, дали днес няма да се окажа част от масов разстрел. Би било страхотно да се преместя в Италия, не мисля, че има нещо, което мога да искам повече точно сега, но съм твърде млада. Трябва да се боря за правилното, за хората. Искам да излезем от добрата страна на историята.
Не знам дали е стигнало до Щатите, но преди няколко седмици имаше същата ситуация и в няколко училища в Сърбия.
Разбрах, че започна да се разпространява. Не знам, не спира да се случва и случва, и случва. Тук има много примери за хора, които просто обръщат колата си в нечия алея, а собственикът започва да стреля. Не разбирам как хората не търсят промяната проактивно.
Може да не е най-подходящият начин да го дефинирам, но наистина ми се струва като пълна лудост.
Наблюдаваш го и сякаш вече не намираш подходящите думи. Това ли е истинският живот изобщо?
On a more positive note, какво да очакваме от теб в близкото бъдеще?
Има няколко проекта, които са на изчакване. Написах концепцията за единия, но все още сме в началото. Прибрах се едва снощи, така че се надявам през юни да имам възможност да съм тук. "Love's Greek to Me" ще се появи на екран съвсем скоро, на 10 юни. Започнаха да редактират филма, още докато го снимахме – нечувано допреди няколко години. Екипът ни беше изцяло български, обичам ги. Слушах с удоволствие как говорят всеки ден и се опитвах да запомня няколко фрази, но продължавам да забравям как да кажа "thank you".
Да ти оставя ли няколко секунди?
Спомням си как е "I love you". "Обичам те" (с възможно най-очарователния и същевременно близък до истината акцент, без типичното погрешно ударение), нали? Не знам защо, другото го бъркам с португалския. Трябва да ми кажеш, кажи ми!
"Благодаря", може да се каже, че има някаква допирна точка с "obrigado".
Разбира се! "Благодаря", много ми хареса.
И "мерси", като по-кратка форма.
Наистина го казвате, бях изненадана. Ще ги използвам.
