Глория викто!... Глория виктори!

Лидия Делирадева 14 август 2019

В далечната 1991 г. излезе една тъничка книжка. Веднага си я купих. Казва се „Крилете на вестителя”. Обичам стиховете на Борис Христов, но повече съм влюбена в прозата му. Онази повест беше страст от първо прочитане, беше като да правиш любов със себе си, когато поискаш, исках тези думи интимно, исках ги в тъмното, исках ги денем, не ми достигаха и препрочитах отново и отново.

Днес Борис Христов има рожден ден. Намерих книжката на една висока лавица на огромната ми библиотека и видях подчертаните пасажи. Не знам защо често подчертавам, сякаш чувствам, че ще се връщам отново към стари любови и искам да се втурна в тях без предисловия. Подарявам ви избрани откъси от „Смъртни петна”. Моите откъси. Вие добавете своя Борис Христов. 

„Но нека бъдем прости в разказа като обезлистеното дърво и поясним – един човек изкачваше Върха на планината и хиляди птици бяха дошли да видят това.

…………………………

- Вижте само шапката му, моля ви! – провикна се соколът Орко.

- Ами лицето му! – изписка подир него горската бъбрица.

– Прилича на угаснало стърнище…

- А ще познаете ли възрастта му?

- Не е ли вече в края на живота?

 - Не е, не е... Това е млад, но рано състарен човек.

- Какъвто и да е – да го посрещнем!...

- Като победител или като победен?

 - Като победен, разбира се, но победил Върха…

И отново отекнаха по далечните склонове виковете на пернатите зрители:

- Глория викто!... Глория виктори!*

…………………………

Тилза Натанаил, така се казваше покорителят на каменната пустош наоколо, огледа платото, осеяно с налягали в безреда хора, но уморени навярно от стръмния път, те обърнаха сивите си, отрупани с дрехи гърбове и се престориха на заспали. Много отдавна, още от детството, той беше мечтал да изкачи Върха, който криеше загадъчно чело в мъглите, и си представяше, че ще намери тук поне останки от вратите на бленувания рай. А ето че сега пред него се сивееше една утъпкана от хората и ветровете местност – негостоприемна с наболите тръни и спотаеното дихание на непознати същества.

…………………………

Много са родените на 14 август в онази далечна година, в която великите сили бяха подписали мирния договор след Последната Голяма Война. Ако се върнем назад, на площада, където победените свеждат позорно глави и предават бойните си хоругви и знамена, ще видима как след радостната церемония, хванати за ръце, милиони мъже и жени бързат към руините на своите домове, за да легнат и да оплодят Надеждата – човечеството е обезкървено и сега се хвърля да произведе отново себе си и да възвърне старата си численост. Защото утре трябва пак да къса броеницата и да пилее скъпоценните си зърна от кост и плът…

…………………………

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,

разместваш въздуха

на цялата вселена

…………………………

Не знаем още нищо,

а можем повече,

отколкото ни трябва…

…………………………

Но ваятелят Натело и каменоделецът Иней ми вдъхнаха живот и ме дариха с думи, за да мога днес да кажа: готви се за скока така, че да стигнеш далече… 

…………………………

Понякога минава цяла вечност, докато човек познае своята майка, докато я открие сред множеството и стигне до нея. Години тя стърчи като прашно цвете край пътя с паяжини в косите и чака да мине талигата, от която ще скочи синът ѝ. Но ето че той идва и мъкне вехтата си покъщнина. Захвърля я по средата на стаята и ляга, заслушан в сирените на отдалечаващите се кораби… После се вдига и поема отново – без бог и посока. Изгубва се и никой не чува нищо за него до деня, в който отново го виждат да влачи по пътя озверялата и прегърбена своя душа.

…………………………

Научих урока по химия, но не разбирам от геометрията защо успоредните прави трябва да се пресичат едва когато стигнат хоризонта…

…………………………

Далеч бе още времето на мъдростта, когато Тилза щеше да открие, че колкото човек расте в очите на околните, толкова по-ниско пада в собствените си очи…

…………………………

Човек върви препасан с хоризонта и иска да има всичко, което побира този широк панталон… Покорил своята прашна провинция, прегазил шумните площади на страната и стигнал високите телени мрежи, Тилза бе решил като Колумб да иска званието „Адмирал на Океания и вицекрал на Индия”. Светът отдавна беше разделен на две и той добре познаваше едната половина, но искаше непременно да види какво пише от другата страна на Стената. И цялото му същество се устреми натам. Зад стената го посрещна човекът, за когото бе слушал по етонското радио, че има бивници на звяр и косми по езика:

- Уелкъм, сър! – поздрави митничарят. – Добре дошли в страната, която изисква от вас да спазвате само малкото правило: „НИЕ НЕ ПЛУВАМЕ ВЪВ ВАШАТА ТОАЛЕТНА, ЗАТОВА НЕ ПИКАЙТЕ В НАШИЯ ПЛУВЕН БАСЕЙН!”

………………………… 

 Тилза спря пред океана – беше стигнал края на света и видя безброй самоубийци да отиват на стада към пустите плажове. На този бряг свършваше тяхната вяра и започваше друга. Тук кръгът се затваряше и Надеждата правеше опит да захапе свойта опашка. Провесил нозе над прибоя, той се запита: - Кое кара човека да тича като луд през земята, за да скочи накрая от нейния ръб с главата надолу? - Мигът на опиянение от падането, по-сладък от мръсния, скучен и дълъг живот! – отговори му един от мъжете, които отиваха да умрат.

…………………………

Където има смърт, започва да кипи и да прелива от живот, защото страданието като с нож отваря сетивата на човека и изважда тайните, които крие. В такива мигове дори свещеникът е склонен да се изповяда.”     

Из „Крилете на вестителя”, издателска къща „Петриков”, София, 1991 г.


*Слава на победения!... Слава на победителя!... (лат.) 

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA