Малко хора се осмеляват да имат деца с много малка разлика. Други нямат избор, така им се случва. Аз съм от вторите. От перспективата на времето, 5 години по-късно, съм щастлива, че съдбата подреди така картите за нас.
През юли 2015 г. имах чудна дъщеря на 9 месеца, която приспивах на ръце по един час, след което тя спеше по 40 минути. Кърмех я постоянно, буквално, и си живеехме прекрасно в едно абстрактно денонощие, в което часовете нямаха никакво значение и аз никога не спях. В същия месец, след едва доловими признаци и 2 теста за бременност, се оказах бременна и плачеща. Бях уплашена до небесата от идеята, че ще премина във втора година на денонощно кърмене и неспане. След посещение при доктора ми, който не пропусна да ми каже 'Нали ти казах", се оказах не просто бременна, а бременна в края на третия месец.
На 29-и декември, месец преди предполагаемия ми термин, бодра и засмяна отидох на маникюр, на козметик, все пак наближаваше новата година - трябваше да съм в приличен вид, нищо че имах корем, в който изглеждаше, че нося слонче, а не човешко бебе. В същия ден, на обичайния преглед и слушане на тонове на бебето, д-р Наско ми каза, че имам контракции и 1 см. разкритие. Той леко се притесни, защото трябваше на другата сутрин да замине да празнува нова година с много алкохол и танци. Аз, като вещо медицинско лице, го успокоих, че нищо ми няма, че все пак съм раждала миналата година и помня признаците. Той ме помоли да отида вечерта да ме прегледа отново негова колежка, която е на смяна - нещо, което нямах намерение да правя. Вечерта обаче, някаква вселенска сила ме накара да нахлузя с усилие ботушите върху домашния си флорален клин и да отида в болницата. Там, след като колежката на д-р Наско извърши всички процедури, ми заяви, че раждам и трябва да ме приемат. Усмихнах ѝ се снизходително, обясних и на нея, че съм раждала миналата година и помня много добре какво е да раждаш и с колко много часове болка се предвещава този звезден миг, и се прибрах. Жената нямаше как да ме задържи насила, просто ме помоли да си приготвя багажа, защото просто ще се върна през нощта по спешност. Вкъщи през смях разказах на мъжа ми цялата тази история за лекарката, която се е заблудила и мисли, че раждам и той почти насила ме накара да се обадя все пак на д-р Наско и да разкажа и на него. Както сами разбирате, вече ми беше станало доста досадно да обяснявам, че не раждам и че всички учили-десет-години-лекари са се объркали. Бях почти насила закарана в болницата по настояване на д-р Наско. Последваха много часове чакане и абсолютно убеждение от моя страна, че тия хора се бъркат нещо и след малко ще ме пратят обратно вкъщи. Това обаче не се случи и в края на осмия месец от бременността, след 8-часов престой, 2 дози окситоцин, упойка и 2 напъна, се роди Мартин. Неслучайно по-горе написах, че вселенска сила ме е пратила в болницата вечерта, защото бебето се роди с възел на пъпната връв - нещо, което за първи път чух, но било най-коварното и опасно, което може да се случи и след още един ден, ако не се беше родил тогава, днес нямаше да го имаме.
Така се оказах единствената родилка в Майчин дом с перфектен червен маникюр, което ме караше да се чувствам малко неудобно. На 31 декември старшата акушерка дойде да ми подшушне, че понеже сме ѝ симпатични, ще разреши мъжа ми да остане при мен и да посрещнем заедно новата година. Така, вечерта се яви моят Михаил, със сак, в който грижливо беше побрал възглавница, една бутилка шампанско, една бутилка уиски, 2 свещи и пластмасови чаши. Очевидно се беше приготвил за купон до сутринта на 12-ия етаж на Майчин дом. След като стаята доби романтичен вид от двете запалени свещи, си полегнахме на леглото и в 10.30 заспахме. Събудихме се само от илюминационните издевателства над София, вдигнахме наздравица за новата година и си заспахме безславно. На сутринта в 6.30 друга акушерка връхлетя в стаята, светна осветлението (чувала съм, че така правят в казармите) и изкрещя 'Мъжете вън!'. Някак си, така като ти започне деня на 1 януари, разбираш, че ти предстои една интересна година. Така беше. :)
Сега, 4 години по-късно, имаме Рая и Мартин - сестра и брат с 14 месеца разлика, най-добри приятели, напълно самодостатъчни един за друг в игрите. Когато не са заедно, си липсват, когато са заедно, се бият, след 5 минути се обичат отново. Аз трудно помня първите години, в които имахме 2 бебета вкъщи. Беше трудно, но хубаво. А сега, е още по-хубаво.
Текст: Мария Александрийска
