Фотография: Личен архив
Точно това пише и в блога си Kitty From The City Ипек Алмаджиева, която всички познаваме като Ипси (@ipsyrm), в третата част от постовете, в които подробно разказва за репродуктивните проблеми, с които се сблъскват със съпруга є Христо. Въпреки всички изпитания, през които преминават, двамата успяват да видят онези дълго чакани две чертички върху теста за бременност и са в очакване на своето малко момче. Съвсем скоро. Защо е решила да говори открито за репродуктивните проблеми, коя е била най-трудната част от пътя към сбъдването на тяхната мечта и кой е ключовият елемент, за да не изгуби надеждата по този път, ни разказва самата Ипси.
ОЩЕ ОТ GRAZIA: УМНИ BEAUTY СЪВЕТИ ЗА МНОГО ЗАЕТИ МАЙКИ
Кога с Ицо решихте, че сте готови за дете и каква беше първата ви реакция, когато разбрахте, че няма да стане по лесния път?
Ние сме заедно от много време и винаги сме знаели, че искаме деца, просто не го бяхме планирали във времето кога да се случи. Имали сме дори спорове как да се казват въображаемите ни деца, още когато бяхме на по 25 години. За нас новината, че няма да стане лесно, беше шокова, а и честно казано, мисля, че за всички двойки, преди да нахлуят емоции от всякакъв друг тип, първо се минава през шока. Това, че бяхме и винаги сме били в сравнително задоволително здравословно състояние, също беше причина да вярваме наивно, че всичко ще се случи бързо, лесно и безпроблемно.
Отнело ви е три години и не е било никак безболезнено. Разкажи ми през какво преминахте, за да чуете накрая добрата новина!
Около 150 000 хиляди двойки в България се сблъскват с проблемното забременяване и инфертилитета. Ние имахме късмета и щастието нещата да ни се случат бързо. Да, знам че три години не звучи никак малко, но една година правихме опити да заченем по естествен начин, а другите две бяха фокусирани изцяло върху репродуктивни начини да случим забременяването. Имаме зад гърба си четири инсеминации и два инвитро опита и тук трябва да похваля държавата ни – нещо, което не сме свикнали да правим, но и двата ни инвитро опита бяха заплатени от ЦАР (Център за асистирана репродукция към Министерството на здравеопазването). Това се случи без много бумащина, чакане, държавна администрация и прочее. Нашите две години бяха много интензивни във всеки аспект – от емоции до безкрайни изследвания, операции, пункции, но всичко се забравя, когато видите заветните две чертички.
Коя беше най-трудната част от този път?
Със сигурност емоционалната част, защото за всичко останало се уверих, че жените сме страшно силни! Не знам как е тръгнал този стереотип за „силния пол", но е станала някаква грешка в преписа. Силният пол за мен са жените. Нищо не може да ги уплаши – нито болка, нито финанси, нито хорското мнение, но емоциите са друго нещо. Разбира се, те са проблем за двойката, не само за жените. Мъжете също са емоционални на тези тема и имат техните си начини, по които си страдат. Много малки неща успяват понякога да съборят двойка, която иска да има дете и не успява. Бременните колежки в офиса, бебетата в парка, безкрайните бебешки колички, снимки в социалните мрежи... Всичко е там, за да ти напомня, че при вас нещата не се случват с такава лекота.
Имало ли е момент, в който си искала да се откажеш?
Не, имало е само моменти, в които са се прокрадвали съмнения: „Ами ако не стане?". Споделяла съм за този страх с психолог и тя ми каза: „Тогава ще започнеш да мислиш за други варианти". През целия път си бях дефинирала етапи: ако не стане до октомври – през ноември започвам инвитро, ако не стане три пъти в България – отивам при роднините ми в Турция, но за отказване не можеше да става и дума, а и не беше минало много време, може би след 6-7-8 години в опити щях да съм на друго мнение.
В своя блог пишеш, че е важно да не се чете много, а повече да се вярва на лекарите. Защо тоновете информация в интернет може да обърка повече, отколкото да помогне? Особено при взимане на важни решения. На теб кое точно ти помогна най-много и къде търсеше информация?
Аз и сега по време на бременността действам така – имам приятели и познати, които са ми авторитети, и питам директно тях. Приятелка на приятелка беше забременяла инвитро в същата клиника, в която бяхме и ние, та когато се чудех как се бие първата инжекция с хормони за стимулация на яйчниците, звъннах директно на нея и я питах. Огромното ми притеснение с наличието на толкова много информация, и то непозната за нас, е как да я четем и интерпретираме селективно? Има една тема във форум, където дамите си споделят опита с ембриотрансфера и какво да правим след него (10-те дни между ембриотрансфера до теста за бременност). Е, там съм чела за изследвания, които на мен не са ми назначавани, процедури, които не са ми правени, самият ембриотрансфер при мен протече по коренно различен начин – лекарката ми направила ли е нещо грешно, ако аз все пак съм бременна? Може би затова трябват едни 10 години учене медицина и специализация. Да, знам, трудно е в България със стереотипите, които имаме за българските лекари, но малко повече вяра няма да навреди никому.
Много хора смятат, че първата стъпка при репродуктивни проблеми е инвитро, а всъщност тя е последната. Какви обаче са неочакваните трудности, с които може да се сблъска една жена, която решава да се подложи на всички процедури, свързани с него?
Всъщност има репродуктивни проблеми и диагнози, които могат автоматично да насочат двойката към инвитро процедури, но когато говорим за т.нар. неизяснен стерилитет, то тогава се предприема серия изследвания, инсеминации и т.н., докато се стигне до заветната процедура – инвитро. И дамите, и господата могат да се сблъскат с много изненади, защото се оказва, че говорим много за секс, връзки, отношения, но рядко говорим за репродуктивното здраве и го третираме като тема табу. Така се оказваме в ситуация, в която имаме ниска здравна култура в това отношение. Има диагнози, които са тежки за чуване и преглъщане – запушени тръби, изчерпан яйчников резерв или за мъжете азооспермията – пълната липса на сперматозоиди. Към тези проблеми добавям и менажирането на процедурите с работата, и финансовите им измерения.
В един от най-трудните си моменти решаваш да напуснеш работата си. Доколко е важно да се пази една жена от стреса на работното място и защо не трябва да се чувства гузна, ако реши да се лиши от този стрес?
Това е много трудно решение, защото това, което печелим, често се завърта като валута по клиниките за репродуктивни проблеми, но всяка жена, а и двойка като цяло, трябва да сложи на кантар всичко, което є носи стрес генерално (не е необходимо да е работа), и желанието на двамата да станат родители. При нас второто надделя, а и вече бяхме във фаза, в която бяхме платили повечето процедури, които се покриват от двойката, и бяхме одобрени за втора инвитро процедура от ЦАР. Много е важно стресът да се елиминира на всички фронтове. Със сигурност има дами на много високи позиции, които може би не са готови да направят компромис, но и това не е нещо, за което да съдим жените и да ги караме да се чувстват гузно. За мен това беше най-доброто, което съм правила за себе си, и съм сигурна, че помогна за случването на чудото, но каквото и да изберете – отстоявайте решенията си и не се чувствайте гузно.
Ти споделяш, че твоят съпруг – Ицо, много ти помага в трудните мигове и че е нямало да се справиш, ако не е бил той. Подкрепата на човека до нас ли е едно от най-важните неща, за да се премине през всичко това?
Подкрепата на партньора може би е най-важният и ключов елемент. Това са самотни битки по презумпция, защото не споделяме много, когато имаме репродуктивни проблеми. Двойките често се затварят и страданието се случва между двама души и четири стени. Ние избрахме да се държим здраво хванати и да не се пускаме, но и да споделим на всичките си роднини и приятели. Така имахме цяла армия от подкрепящи ни същества и процедурите минаваха по-лесно и за двама ни.
Еуфорията или страхът надделяваше, когато видя двете чертички на теста за бременност, когато „миксът от магията и науката се беше случил"?
Казах си, че няма да се поддавам на страха и ще приема бременността си като нещо красиво, нормално и ще се абстрахирам от начина, по който се е случило самото забременяване. Мислех си: „Окей, забременя трудно, но ще имаш лека бременност и всичко ще бъде наред". Е, 30 седмици по-късно (чукам на дърво) всичко е окей, усещам го, че е такова, каквото трябва да бъде и е напълно нормално и естествено всичко, което ми се случва. Единственият страх, който се прокрадва от време на време, е за самото раждане, но от опита, който споделят жените около мен, то май всички дами се страхуваме от непознатото първо раждане.
Кога усети, че вече спокойно можеш да споделиш добрата новина с последователите си?
Исках да съм много умерена във всичко, което споделям в социалните мрежи, защото се страхувах да не нараня някого. Знаех от опит колко болезнени може да бъдат такъв тип публикации, и си обещах да се старая да не прекалявам с нищо около бременността си. Затова и се притеснявах да споделя, но вече бях в 4-тия месец и моят съпруг ми казваше, че е най-естественото нещо да споделя с последователите си, че не трябва да се притеснявам от това, че те ще се радват за мен, и така той беше основната ми мотивация да се престраша и да кажа: „Да, аз съм бременна!"
Пишат ли ти много момичета, които имат подобен проблем?
Пишат ми повече дами, отколкото бих искала. Казвам го така, защото ужасно съжалявам, че толкова много жени се сблъскат с този проблем. В моя идеален свят бих искала всеки, който пожелае да има дете – да му се случи. Наистина се надявам да съм полезна, да мога да дам надежда и подкрепа на всяка жена, която има нужда и ме потърси.
С какви страхове се сблъскваш сега, по време на бременността?
Имам някакви включвания от време на време, но като цяло се страхувам много умерено и деликатно. Гледам да не изпадам в крайности и паника, но откакто усещам бебето, със сигурност всеки ден го „дебна" да го усетя и чак тогава си казвам: „Ох, добре, всичко е наред". Мисля, че се страхувам толкова, колкото всички жени, когато са бременни. Честно казано, не третирам бременността си като специална, защото е инвитро, а напротив – мисля си, че ако я нормализирам един вид и приема като супер естествена, то може да ми се случи още веднъж.
Как преминава тя?
Бременността ми е пълната противоположност на забременяването ми. Приятна, без усложнения, хапвам си на дивана и гледам сериали. Пазарувам по малко и се радвам на всичко, което ми се случва, и го оценявам безкрайно много. Да, първите месеци повръщах адски много, но дори това не ме притеснява особено. Просто се наслаждавам на бременеенето и ми харесва.
„Да не губиш надежда", така започваш третата част от блог постовете ти, свързани с твоя път през репродуктивните проблеми. Как обаче наистина да не я загубят онези, които тепърва трябва да преминат през това?
Истината е, че понякога ще губят надежда, но надеждата е като живота. Мога да я сравня с кардиограма, по която се движим нагоре-надолу. Понякога ще сме безкрайно обнадеждени, понякога ще я търсим с дни, докато пак я намерим. Просто искам да ги уверя, че надеждата е там и ще се притича на помощ всеки път, когато имат нужда от нея.
ОЩЕ ОТ GRAZIA: КОГАТО ЗВЕЗДИТЕ НЕ ПИШАТ МЕМОАРИ, А ДЕТСКИ КНИГИ
Сподели, че не се притесняваш да споделяш за нещата, през които си преминала, и го приемаш като кауза. Какво трябва или не трябва да чуват двойките в този момент?
Ние като общество трябва да променим отношението си и безкрайното любопитство към всички хора генерално. Дали ще ни питат кога мислим да се женим, защо сме сами или кога ще дарим роднините с внучета, е еднакво ненужно и безкрайно досадно. Малко по-емпатични и деликатни да бъдем е напълно достатъчно като за начало. Всеки човек в трудна житейска ситуация има нужда да бъде обичан, безкрайно подкрепян и окуражаван да върви по пътя си. И никога, ама никога не трябва да забравяме, че не знаем през какво преминават хората, и е важно да не пръскаме злоба, без да знаем контекста на събитията.
Сега как се подготвяш за появата на бебето? Мислиш ли да си набавиш повечето неща предварително? Суеверна ли си в това отношение?
Подготвям се на пълни обороти и вече съм готова на голям процент с всичко необходимо. По принцип съм малко суеверна, но знам, че ако пратя съпруга ми със списъка в някой магазин сам, то ще рискувам да му докарам я паник атака, я нещо по-сериозно. Има голямо вълнение около подготовката за новия семеен член във всички около нас. Получаваме колети от роднините от Силистра, всеки иска да купи нещо, да се включи и не искаме да лишаваме никого от тези трепетни вълнения. Този малък господин е дълго чакан и всички сме страшно развълнувани и приповдигнати за предстоящата среща.
