Текст: Станислава Айви
Фотография: Личен архив, Pexels.com
Kакво може да се обърка, ако тръгнеш с кола от Лос Анджелис към Сан Франциско?
В повечето случаи само трафикът би трябвало да е проблем за тези 560 км, но не и в историята, която ще ви разкажа. Причината за пътуването е интервю с една от любимите ми писателки – великолепната Исабел Алиенде, която живее там. Вече съм се срещала веднъж с нея и нямах търпение да се случи отново. За целта наемам кола, но без да погледна цялата информация за симпатичния автомобил, с който тръгваме. Някъде още в началото на пътя вали като из ведро и по много щастливо стечение на обстоятелствата успявам да навия волана достатъчно бързо, че да не предизвикаме катастрофа с камион, чиято гума се пръска и шофьорът губи контрол над него. Разминаваме се на милиметри от зверска катастрофа и продължаваме с още по-голямо внимание по пътя. Малко след това спираме за обяд и решаваме все пак да проверим с какво зареждаме колата, като изборът е бензин или нафта. Оказва се, че не е толкова лесно и всъщност тя се зарежда с водород. Станцията за зареждане се намира на бензиностанция Harry’s Ranch, но е абсолютно самостоятелна и се плаща само и единствено с кредитна карта.
След многобройни опити с всички кредитни карти, които имаме, става ясно, че картата трябва да е американска. Няма вариант да се плати кеш, а нашият резервоар разполага с гориво, което нито може да ни върне обратно, нито да ни закара до Сан Франциско. Идва идеята да извикаме репатрак, който да ни отведе до следващата станция за зареждане, за да си пробваме късмета. Репатракът се оказва 800 долара. Докато стоим в отчаяние, друга кола се появява зад нас. Излиза човек, облечен в бяло, и зарежда колата без проблем. Като видение! Новият ни приятел Джон казва, че има специални карти за тези коли и дори не иска кеша, който ние предлагаме. Оказва се, че въпросните карти са промоционални и всъщност собственикът на колата е могъл да ни даде такава. Чуваме се, но той, естествено, е силно учуден, че не сме могли да заредим колата с нашите кредитни карти, и казва, че е най-добре да купим дебитна карта за връщането.
Вече потегляме към крайната дестинация. Стигаме по тъмно след три часа безсмислен престой по средата между двата града. Влизането в Сан Франциско обаче е магическо – караме по емблематичните мостове и тъй като вече е късно, няма трафик и е много приятно. Сан Франциско е известен като град с микроклимати и температурата е различна навсякъде. Стигаме до адреса на Airbnb-то ни. Оказва се, че то е почти залепено за затвора "Сан Куентин", където пазачът ни прави знак, ако искаме да влезем. Отиваме до апартамента изключително изморени и готови за душ и спане. Уви, и това не е толкова лесно – душът е отвън, а температурата – доста ниска. Решаваме, че утрешният ден ще е по-добър.
На сутринта се отправяме към квартал Саусалито, където ни чака изключителната Исабел Алиенде. Един от най-продаваните автори на света, тя е специалист по човешките истории, страданието на неоправданите и страстната любов. На 80 години Исабел Алиенде се омъжи за трети път за любимия си Роджър и макар да е преживяла не една трагедия през годините, като загубата на дъщеря си, тя вярва в доброто. Още като дете семейството ù трябва спешно да напусне Чили, тъй като режимът се променя. Живяла е къде ли не по света, преди да се установи в Сан Франциско. Автор на над 20 романа, преведени по целия свят, чилийската писателка е вдъхновила не един и двама души да променят живота си чрез магическия реализъм на историите си. Първата ù книга "Къщата на духовете" е екранизирана с участието на безброй звезди, сред които Мерил Стрийп, Джеръми Айрънс, Антонио Бандерас и Уинона Райдър. Награждавана многократно за какви ли не заслуги, основател на фондация, която помага на жени и деца по целия свят, Исабел е изключителен човек, който ни посреща с усмивка в къщата си.
Разговорът с нея е голяма емоция и отново стигаме до темата за любовта. "Влюбих се и Роджър – мъжът, който дойде от Ню Йорк в Калифорния точно преди пандемията, много искаше да се оженим. Аз не исках – на по 80 години сме, какво казваме на децата си – смее се тя. – Но за него е въпрос на обвързване. Той е много възпитан мъж и искаше всичко да е както е редно. Един ден неговата внучка Ана, която тогава беше на 7 години, отишла в училищната библиотека и попитала: "Чували ли сте за Исабел Алиенде?". Библиотекарката отвърнала: "Да, чела съм нейни неща", и след кратка пауза Ана допълнила: "Тя спи с дядо ми". Тогава Роджър каза: "Това е ужасен пример за децата, трябва да се оженим". Оженихме се. После започна пандемията, а ние живеем в много малка къща с една спалня и се оказахме там за две години. Но всъщност този период се превърна в нашето опознаване – все едно сме били заедно 20 години. Не можеш да скриеш нищо в малка къща с една спалня."
Толкова семейства от целия свят се идентифицират с историите ù. "Това е главно защото идвам от Латинска Америка, където семейството е много важно. Не можеш да очакваш подкрепа и закрила от правителството. Ако си бременна или безработна, семейството ти се грижи за теб. Аз съм израснала със задължителен обяд при дядо ми всяка неделя. Идеята да не присъстваш беше немислима, можеш да пропуснеш само ако си много болен, и то веднъж. Цялото семейство може да се скара, да прекарат ужасно и да обещаят да не се виждат повече, но следващата неделя всички пак са там. Така работи опората, която държи всеки един от нас." Как би се казвал романът на живота ù? "Пабло Неруда ми го открадна – смее се отново тя. – Неговите мемоари са "Признавам си, че съм живял". Хубаво заглавие, нали?"
Окрилени от енергията и магията на Исабел, си тръгваме. Закусваме до водата на слънце и решаваме, че за да се върнем до Ел Ей, ще послушаме собственика на колата и ще купим дебитна карта, която да ползваме и да заредим. Купувам такава и "късметът" ни продължава! Става ясно, че не мога да я активирам с български паспорт като документ за самоличност. Освен това рязко спира да работи и телефонът ми, опитвайки се да говоря с банката. Мексиканският служител в магазина ме поглежда подозрително, когато го моля на испански да използвам телефона му, все едно всеки момент ще избягам с него. Докато аз говоря, мъж, носещ огромно стоманено парче от моста "Голдън гейт", се приближава до приятеля ми и му иска цигара. Той му дава, а човекът оставя елемента на земята и вади нож. В този момент се обръщам, но мъжът също обръща ножа и го подава на приятеля ми – подарък за цигарата. Казва му: "Внимавай, остър е и може да ти потрябва". Вече с подарък и с благословия да използваме картата, зареждаме колата и все пак се отбиваме до моста, емблемата на Сан Франциско, преди да потеглим обратно. Градът е разкошно място, което със сигурност ще разгледаме по-подробно за следващата среща с Исабел Алиенде.
